— Ами тя къде е? — попита Оленка.
— Двамата със сина са в хотела, а пък аз ходя и търся жилище.
— Господи, Боже мой, ама вземете моята къща! Че не е ли жилище? Ах, Господи, та аз нищичко няма да ви вземам — развълнува се Оленка и пак заплака. — Живейте тук, а на мен и пристройката ми стига. Каква радост, Господи!
На другия ден вече боядисваха покрива на къщата и белосваха стените, а Оленка, с ръце на кръста, ходеше из двора и даваше нареждания. Върху лицето й грейна предишната усмивка и тя цялата се оживи, освежи се, сякаш се бе събудила от дълъг сън. Дойде жената на ветеринаря, слаба грозна дама с къса коса и капризно лице, а с нея — момче, Саша, дребничко за годините си (вече караше десета година), пълничко, с ясни сини очи и трапчинки на бузите. И още щом влезе в двора, веднага се втурна подир котката и тутакси се раздаде веселият му радостен смях.
— Леличко, ваша ли е котката? — попита той Оленка. — Като се окоти, може ли да ни подарите едно котенце? Мама много се бои от мишки.
Оленка поговори с него, даде му да пие чай и изведнъж почувства топлина в гърдите си, някаква сладостна тръпка, сякаш това момче беше неин син. А когато вечерта в трапезарията той преговаряше уроците си, тя го гледаше с умиление и жалост и шепнеше:
— Гълъбчето ми, хубавкото ми… Детенцето ми, пък какъв умничък, какъв беличък си се родил.
— „Остров се нарича — прочете той — част от сушата, заобиколена от всички страни с вода“.
— Остров се нарича част от сушата… — повтори тя и това беше първото й мнение, което изказа с увереност след толкова години мълчание и пустота в мислите.
И тя вече имаше свои мнения и на вечеря разговаряше с родителите на Саша колко трудно е сега за децата да учат в гимназия, но все пак класическото образование е по-добро от реалното, понеже след гимназията навсякъде ти е отворен пътят: ако щеш, учи за доктор, ако щеш — за инженер.
Саша тръгна в гимназията. Майка му замина за Харков при сестра си и не се връщаше; баща му всеки ден ходеше някъде да преглежда стада добитък и понякога по два-три дни го нямаше вкъщи, а на Оленка й се струваше, че съвсем са изоставили Саша, че е излишен у дома, че умира от глад; и тя го премести при себе си в пристройката и го настани в една малка стаичка.
И ето — измина вече половин година, откак Саша живее при нея в пристройката. Всяка сутрин Оленка влиза в стаята му; той спи дълбоко, сложил ръка под бузата си, не диша. Жал й е да го буди.
— Сашенка — казва тя печално, — ставай, гълъбче! Време е за училище.
Той става, облича се, прочита молитвата си, после сяда да пие чай; изпива три чаши чай и изяжда два големи геврека и половин френско хлебче с масло. Още не се е разсънил съвсем и затова е кисел.
— Ти, Сашенка, не научи добре баснята — казва Оленка и го гледа така, сякаш го изпраща на дълъг път. — Грижа си ми ти. Залягай, гълълбче, учи се… Слушай учителите.
— Ах, стига, моля ви се! — казва Саша.
После той тръгва за гимназията, мъничък, а пък с голяма фуражка и чанта на гръб. След него безшумно върви Оленка.
— Сашенка-а! — вика го тя.
Той се обръща, а тя му пъхва в ръката фурма или карамелче. Когато свиват в пресечката, където е гимназията, на Саша му става неудобно, че подире му върви тази висока пълна жена: той се обръща и казва:
— Вие, лельо, си вървете у дома, сега вече сам мога да стигна.
Тя се спира и гледа подире му, без да мига, докато той не се скрие във входа на гимназията. Ах, колко го обича! Нито едно от предишните й чувства не е било толкова дълбоко, никога досега душата й не се е покорявала така беззаветно, безкористно и с такава радост, както сега, когато в нея все повече и повече се разгаря майчинското чувство. За това чуждо момче, за трапчинките на бузите му, за фуражката му тя би дала целия си живот, би го дала с радост, със сълзи на умиление. Защо? Кой ли знае защо?
След като изпраща Саша до гимназията, Оленка се връща вкъщи бавно безкрайно доволна, спокойна, преизпълнена с обич; подмладилото й се през последната половин година лице се усмихва, сияе; хората по улицата я гледат с удоволствие и казват:
— Здравейте, душичке Олга Семьоновна! Как сте, душичке?
— Трудно стана сега учението в гимназията — разказва тя на пазара. — Шега ли е това, вчера на първи клас да дадат басня наизуст, превод от латински, та и задача… Че къде може това едно малко дете?
И тя започва да говори за учителите, за уроците, за учебниците — същото, което казва Саша за тях.
След два часа обядват заедно, вечерят заедно, учат уроците и плачат. Когато го слага да спи, тя дълго го кръсти и шепне молитва, сетне в леглото мечтае за онова бъдеще, далечно и неизвестно, когато Саша ще завърши институт, ще стане доктор или инженер, ще има собствена голяма къща, коне, каляска, ще се ожени, ще му се родят деца… Тя заспива и все мисли за същото, а сълзите текат по бузите от затворените й очи. Черното коте лежи до нея и мърка: