Разделиха се на централния вход, за да може Бош да влезе през пропуска за полицаи заради оръжието си. Той показа значката си и изпревари Мади с десет минути, защото тя трябваше да мине през проверката с метален детектор, където имаше дълга опашка. Наваксаха загубеното време, като взеха служебния асансьор и се качиха с него до Състав 107 на деветия етаж, където в края на коридора бе съдебната зала на съдия Джон Хоутън.
Делото на Престън Бордърс бе насрочено за след 10 часа, но Мики Холър бе предупредил Бош да се яви поне час по-рано, за да обсъдят последните подробности и тактически ходове. Бош се оказа първият пристигнал от своя екип. Седна с дъщеря си на последния ред в залата и се загледа в процедурата. Хоутън, юрист ветеран, със запазена гъста прошарена коса, седеше на стола си и караше по списъка с насрочени дела, повечето от които приключваха набързо с актуализация на свършеното по тях и насрочване на следващи слушания. Имаше и видеоекип, който монтираше камера в заграждението за съдебни заседатели. Холър бе казал на Бош, че заради многото местни ТВ канали, заявили интерес за достъп до слушането във връзка с публикацията на „Таймс“, Хоутън е избрал един екип на случаен принцип и е наредил той да сподели с останалите подаваната на живо картина.
– Той ще присъства ли? – прошепна Мади.
– Кой? – не я разбра Бош.
– Престън Бордърс.
– Да, ще присъства. – И посочи металната врата зад бюрото на помощник-съдията. – Сигурно вече е в конвойното помещение.
От въпроса ѝ разбра, че тя се интересува от Бордърс, непокаялия се убиец, очакващ екзекуция. Беше предугадил този интерес още когато дъщеря му бе пожелала да присъства.
Огледа се. Макар Хоутън да не бе някогашният съдия по делото Бордърс, залата на Състав 107 бе същата и на Бош му се стори, че не е била реновирана през изтеклите трийсетина години. Беше си в дизайна от 60-те години на миналия век, каквото впрочем бе състоянието на повечето съдебни зали в околията. Стените бяха скрити зад ламперия от светло дърво, а столът с висока облегалка на съдията, свидетелската скамейка и заграждението за пристава бяха част от общ модул с прави линии и имитация на дърво. Гербът на щата Калифорния беше монтиран на стената на залата на метър над главата на съдията.
В залата бе прохладно, но Бош бе изпотен под яката на костюма си. Опита се да се успокои и да се подготви психически за предстоящото. Истината обаче бе, че се чувстваше безпомощен. Кариерата и репутацията му фактически бяха в ръцете на Мики Холър и съдбата им щеше да се реши през следващите няколко часа. Колкото и да имаше доверие в брат си, оставянето на отговорността в ръцете на друг определено го караше да се изпотява в хладната зала.
Първото познато лице, което се появи в залата, бе Сиско Войчеховски. Бош и дъщеря му се плъзнаха навътре по скамейката и едрият мъж се настани до тях. Беше облечен както винаги – чисти черни дънки и високи обувки, с бяла риза, извадена над колана, и черна жилетка със стилизирани шарки от сребърна нишка. Бош му представи дъщеря си, след което тя продължи да чете книгата си – сборник есета от някой си Б. Дж. Новак.
– Как си? – попита Сиско.
– Каквото и да се случи, всичко ще свърши след няколко часа – отговори Бош. – Как е Елизабет?
– Прекара тежка нощ, но нещата се развиват в правилна посока. Едно от момчетата ми я наблюдава. Ако можеш, няма да е лошо да минеш да я видиш. И да я окуражиш. Може да помогне.
– Разбира се. Но вчера тя искаше да използва главата ми за таран срещу вратата.
– Нещата са динамични. За една седмица промяната ще е голяма. Още днес ще е по-различно. Мисля, че наближава кулминацията. Битката е трудна и настъпва моментът, когато започваш да се спускаш по другата страна на планината.
Бош кимна.
– Въпросът е какво ще стане в края на седмицата – поясни Сиско. – Ще я освободим ли и ще я настаним ли някъде? Трябва ѝ дългосрочен план, иначе няма да се справи.
– Ще измисля нещо – обеща Бош. – Ти я докарай до края на седмицата, а аз ще я поема след това.
– Сигурен ли си?
– Сигурен съм.
– Разбра ли нещо за дъщеря ѝ? Тя продължава да не иска да говори за нея.
– Да, разбрах. Дейзи. Избягала от къщи. Забъркала се с наркотици в прогимназията и избягала. Живяла по улиците на Холивуд и една нощ се качила с някакъв тип в колата му.
– Мамка му!
– Била... – Бош се извъртя леко, сякаш се навеждаше да оправи десния си крачол с лявата си ръка. Продължи с гръб към дъщеря си: – Била измъчвана, за да се изразя по-меко, а после захвърлена в контейнер за боклук в уличка недалеч от Кауенга.