– Е, разказа ли ви как го е направил? – попита Бош.
– Кой? – не разбра Сото. – Кой какво да е направил?
– Хайде сега!... Спенсър. Как е манипулирал кашона с веществените доказателства.
– Спенсър все още не ни е казал нищо, Хари. Адвокатът му не му позволява да си отвори устата и заяви, че също така няма да даде и свидетелски показания. Твоят адвокат излъга съдията по време на предварителното запознаване.
– Не, не е излъгал. Поне не и съдията. Прегледай стенограмата. Каза, че Спенсър е готов да застане пред съда. Това не беше лъжа. Но дали щеше да даде свидетелски показания, или щеше да се позове на Петата поправка, са две съвсем различни неща.
– Това си е чисто увъртане, Хари. Никога не съм те виждала да се криеш зад думите.
– Беше блъф, който сработи. Ако от това ще се почувстваш по-добре, ще ти призная, че нямах представа. Но истината излезе наяве, нали?
– Излезе и ни даде заповед за претърсване. Нямаше нужда Спенсър да проговаря.
Бош я изгледа остро. Изглежда, тя бе решила загадката.
– Разкажи ми.
– Отворихме шкафчето му за дрехи. Имал е цял кочан стикери за запечатване отпреди двайсет години – като онези, които са използвали някога. Трябвало е да бъдат унищожени, когато преминахме на червеното тиксо, дето се цепи при опит за отлепване. Но... някак си е успял да запази кочана със стари стикери.
– Значи е разпечатал кашона, поставил е ДНК материал върху пижамата и го е запечатал с нови стикери.
– Срязал долния капак, понеже на останалите стикери имало твоя подпис. И понеже неговите стикери били стари и жълти, всичко продължило да изглежда напълно редовно. Но аз не мисля, че това е бил единственият случай. Получихме заповед за претърсване и на къщата му и намерихме няколко разписки от заложна къща в Глендейл. Проверихме там и се оказа, че им е бил редовен клиент, като продавал най-вече украшения. Смятаме, че е тършувал из кашоните на решените случаи за ценни вещи за залагане. Вероятно е смятал, че понеже случаите са стари и разкрити, никой никога няма да се заинтересува от тях.
– Така че когато Кронин попитал Спенсър може ли да сложи нещо в стар кашон, той му казал, че няма проблем.
– Точно така.
Бош кимна. Мистерията бе разгадана.
– А семейство Кронин? – продължи той. – Предполагам, че ще пожертват единия, нали?
– Най-вероятно – потвърди тя. – Тя ще се отърве, а той ще поеме удара. Ще му отнемат правата, но след това той ще я използва за фасада. И всички ще знаят, че наемат ли нея, всъщност наемат него.
– И само толкова? Без присъда, без затвор? Та той се опита да използва закона, за да извади от затвора убиец! И то не какъв да е, а със смъртна присъда. Няма ли поне да го плеснат през ръцете?
– Ами, последното, което чух, е, че още са в ареста, защото Хоутън ще им определи гаранцията чак утре. Както и да е, всичко още е в процес на преговори, Хари. Но Спенсър продължава да мълчи, а единственият, който говори, е Бордърс. Само че когато единственият ти свидетел е осъден на смърт убиец, това не е случай, който искаш да представиш на съдебните заседатели. Ще се признаят за виновни и може би Кронин ще влезе в затвора, без да е сигурно. Истината е, че много повече им се иска да заковат Спенсър, защото той е злоупотребил със служебното си положение. Така да се каже, предал е управлението.
Бош кимна. Ясно му беше настроението срещу Спенсър.
– Големите началници вече се задвижиха – продължи Сото. – В момента тече реорганизация на цялата процедура по изваждане и връщане на улики, така че никога повече да няма повторение на случилото се.
Бош отиде до перилата и се подпря на лакти на тях. Имаше още поне час до залеза. Магистрала 101 долу в прохода бе задръстена в двете направления. Но почти не се чуваха клаксони. Шофьорите в Ел Ей изглеждаха примирени с влаченето из трафика и не прибягваха до безсилната какофония на клаксоните, на която Бош се бе наслушал в други градове. Винаги бе смятал, че терасата му дава уникален поглед върху тази особеност на тукашния трафик.
Сото дойде при него и също опря лакти на перилата.
– Не дойдох тук, за да разговаряме по случая.
– Знам.
Тя кимна. Беше дошъл моментът.
– Един наистина добър детектив, който бе мой наставник, ме учеше винаги да следвам уликите. И точно това мислех, че правя в този случай. Но някак си бях манипулирана или взех грешен завой и се озовах в позиция, в която уликите ми казваха нещо, което сърцето ми трябваше да усети, че е грешно. Искрено съжалявам за това, Хари. И винаги ще съжалявам.
– Благодаря, Лусия.
Бош кимна. Знаеше, че тя много лесно може да обвини за всичко Тапскот. Той беше старшият в тяхното партньорство и той бе отговорен за вземането на крайното решение по случаите. Само че тя поемаше цялата вина върху себе си. Поемаше бремето, което изискваше кураж и бе по силите само на истински детектив. Трябваше да ѝ се възхищава за това.