Освен това как можеше да обвинява за нещо Сото, след като бе усетил в гласа на собствената си дъщеря безпокойство, че нещо може да е истина и че той може да е манипулирал случай в ущърб на невинен човек?
– Значи... – Лусия го погледна въпросително. – Наред ли е пак всичко между нас, Хари?
– Всичко е наред – успокои я Бош. – Но да знаеш колко ми се иска утре хората да прочетат вестника.
– Майната им на онези, които след днешния ден все още таят съмнения.
– И аз така мисля.
Сото се изправи. Беше казала каквото бе дошла да каже и вече беше готова да си тръгне. Скоро и тя щеше да се включи в желязната лента на трафика долу.
Сото изля остатъка от бърбъна си в чашата на Бош.
– Е... ще тръгвам.
– Окей. Благодаря ти, че дойде. Това беше важно за мен, Лусия.
– Хари, ако някога имаш нужда от нещо или има нещо, което бих могла да направя за теб, знай, че съм ти в дълг. И благодаря за питието.
Обърна се и тръгна към отворената плъзгаща се врата. Бош също се обърна, но приседна на перилата.
– Всъщност... има нещо – обади се той. – Нещо, което можеш да направиш.
Тя спря и се извърна към него.
– Дейзи Клейтън – каза той.
Тя поклати глава, че не го разбира.
– Трябва ли името да ми е познато?
Бош се изправи.
– Не. Тя е жертва на убийство отпреди да постъпиш в отдела. Но ти си по неразрешените случаи. Искам да ѝ изтеглиш досието и да поработиш по него.
– Коя е тя?
– Никоя. И на никого не му пука за нея. Точно заради това случаят още стои отворен.
– Имах предвид коя е тя за теб?
– Никога не съм я виждал. Била е само на петнайсет. Но има някой, който я е привлякъл, използвал я е и после я е захвърлил като парцал. Някой зъл. Не мога да работя по случая, защото касае Холивуд. Това е извън моята юрисдикция. Но е в твоята.
– Знаеш ли за коя година става дума?
– Две и девета.
Сото кимна. Вече имаше сламка, за която да се хване.
– Окей, Хари, Хващам се на работа.
– Благодаря.
– Ще ти се обадя, когато науча нещо.
– Добре.
– До скоро, Хари.
– До скоро, Лусия.
42.
След като се изкъпа и се преоблече, Бош отиде при дрешника до входната врата и свали огнеупорната касетка от полицата. Отключи я. В нея държеше стари документи от рода на актове за раждане и удостоверението си за уволняване от армията. Тук беше венчалната му халка, плюс двата медала „Пурпурно сърце“ и две застрахователни полици, в които дъщеря му фигурираше като наследница.
Имаше и избледняла цветна снимка на Бош и майка му. Беше единствената ѝ снимка, с която разполагаше, затова я държеше в касетката, вместо да я изложи на показ. Погледа я няколко секунди, но този път погледът му се задържа върху собственото му лице на осемгодишна възраст вместо върху лицето на майка му. Загледа се в надеждата по лицето на момчето и се запита къде ли е изчезнала тя.
Остави снимката встрани и бръкна по-надълбоко, за да извади онова, което му трябваше.
Беше стар чорап, натъпкан със завити на ролка и хванати с ластик банкноти. Без да изважда ролката от чорапа и да брои парите, Бош ги натъпка в страничния джоб на якето си. Тази ролка бе „земетръсния“ му фонд – повечето бяха банкноти по 20 и 50, събирани след последното голямо земетресение през 1994 година. Никой в Ел Ей не си представяше живот без пари в наличност, когато един ден неизбежното се случеше – банкоматите щяха да излязат от строя, а самите банки по правило бяха затворени в периоди на бедствия. Плащанията в брой щяха да се единствено възможните и Бош предвидливо се бе подготвял в продължение на над двайсет години. По негова груба преценка в чорапа трябваше да има минимум десет хиляди долара.
Върна другите неща в сейфа, като погледна за последен път снимката. Нямаше никакъв спомен да е позирал, нито къде е направена. Но беше професионална фотография на бял – е, вече пожълтял – фон. Кой знае, може би Хари бе обикалял с нея, когато тя си бе правила снимки на лицето в усилията си да участва в някоя филмова масовка. И може би бе платила на фотографа малко повече за бърза снимка със сина ѝ.
Бош излезе и подкара надолу по северния склон в Долината. Веднага щом видя, че има сигнал на телефона, позвъни на мобилния на Бела. Очакваше, че тя вече си е тръгнала от работа и може би дори се е прибрала вкъщи. Но тя му отговори веднага.
– Хари, смятах да ти се обадя, но си мислех, че си излязъл някъде да празнуваш.