– Мисля, че ще трябва да остане тук поне още един ден, а може би и два, преди да се изчисти и да може да направи следващата стъпка.
– Добре. Когато е готова.
Бош бръкна в джоба си и извади чорапа с ролката банкноти. Подаде го на Сиско.
– Вземи това. Трябва да стигне за месец там. Може би и малко по-дълго, ако е нужно.
Сиско неуверено взе парите.
– Това в брой ли е? Даваш ми ги така?
Сиско се огледа из двора и през оградата към улицата. Едва сега Бош се досети как би могло да изглежда това за някой, който ги наблюдава.
– По дяволите, извинявай. Изобщо не помислих.
Бош също се огледа. Не видя да ги следят, но пък ако някой ги следеше, едва ли щяха да го забележат.
– Няма нищо – успокои го Сиско. – Каузата си заслужава.
– Значи, ще го направиш за мен, нали? – каза Бош. – И без това си затънал до гуша в тази история.
– Нямам нищо против. Правим нещо добро. Искаш ли да влезеш при нея?
– Знаеш ли... Мисля, че не бива. Ако ще се нервира, като ме види, по-добре да не ме вижда. Не искам да ставам повод за раздразнение.
– Сигурен ли си?
– Ако засега нещата вървят добре, нека продължава така. На мен ми стига.
Сиско подхвърли чорапа във въздуха и го улови.
– Нека се досетя... – каза той. – Земетръсният фонд?
– Да – потвърди Бош. – Реших да го използвам за добро.
– Ами ако е на кутсуз? Даваш парите и току-виж утре ни ударило яката.
– Е, никой не знае. Сега трябва да тръгвам. Благодаря, Сиско.
– Не, аз ти благодаря. А някой ден може и тя да ти благодари.
– Това не е необходимо сега, няма да е необходимо и в бъдеще. Но ме дръж в течение как ще се развият нещата в клиниката, ако успееш да я вкараш там.
– Обещавам.
Преди да потегли, Бош потърси с телефона си в Гугъл адреса на „Началото“ и мина покрай клиниката. Личеше, че някога сградата е била „Холидей Ин“ или друг хотел от средна класа. Сега беше боядисана в чисто бяло. Изглеждаше чиста и поддържана... поне отвън.
Потегли към дома си. Почти през целия път мислеше за решението си да не се вижда с Елизабет Клейтън. Не беше сигурен означава ли това нещо и какво изобщо прави. Тя беше в капана на нужда от помощ, а той на свой ред имаше нужда да помогне някому, независимо дали помощта му бе добре дошла. Беше сигурен, че ако отиде на психиатър – може би при психиатърката в ЛАПУ, познаваше я от години, – в действията му ще бъдат разшифровани дълбоко заложени мотиви. А парите...? Той разполагаше със средства за много специални цели, така че общото му финансовото състояние нямаше да бъде повлияно в никаква степен. Следователно не можеше да става дума за никаква жертва.
Имаше период в живота му, когато Бош, още хлапе, мечтаеше да избяга от приюти за деца и домове на приемни родители, бе обсебен от великите изследователи, открили далечни земи и нови култури. Хора, зарязали уюта на домовете си, за да открият нещо ново и да се изправят срещу нещо старо, като например робството. И докато бе пътувал от едно чуждо легло към следващото, единственото, с което не се бе разделял, бе една книга за шотландския мисионер и изследовател Дейвид Ливингстън, който бе направил и двете. Бош не си спомняше заглавието на книгата, но помнеше много от идеите, изложени от този велик мъж. С времето те се бяха циментирали във фундамента на собствения му мироглед, оформил го впоследствие като детектив и човек.
Ливингстън бе казал, че съчувствието не може да замести действието. Това бе основополагаща тухла в стената на Бош. Той се бе изградил като човек на действието и в момент, когато почтеността на целия му трудов живот бе поставена под съмнение от един осъден на смърт, бе избрал да трансформира съчувствието си към Елизабет Клейтън в действие. Сам той добре разбираше първопричината за това, но не беше сигурен дали тя се вижда и от някой друг. Другите щяха да видят други мотиви. Сигурно това се отнасяше и до Елизабет. Затова бе предпочел да не я вижда.
Знаеше, че е направил каквото трябва да се направи и че вероятно никога повече няма да я види отново.
Прибра се още преди девет, но бе изтощен и очакваше с нетърпение да си легне и да се наспи истински за първи път от три нощи. Влезе, увери се, че е заключил всички врати, и сложи дръжката за метла в релсата на плъзгащата се врата за верандата.
Съблече се и се тръшна в леглото, готов да се отдаде на съня и може би на възстановяването. Когато се обърна към часовника, за да изключи алармата, която бе нагласена както обикновено за шест сутринта, видя на нощното си шкафче сгънат плик. Разгъна го и видя, че е адресиран до него в СФПУ.
Помисли си разтревожено, че някой е проникнал в дома му, за да остави плика, но след това си спомни, че сам го бе оставил тук преди три вечери. Съвсем беше забравил за него, а не бе лягал в леглото си оттогава.