Бош бе виждал рани в ректума в предишни случаи и тази привлече вниманието му.
– Раната в задника... от колко близко е стреляно? – попита той.
Сандърс се пресегна и с ръка в ръкавица издърпа панталона на жертвата надолу, за да покаже ясно прострелната рана. С другата си ръка посочи мястото на прогорената тъкан.
– Ето тук – обясни Сандърс. – От упор.
Бош кимна. Премести поглед към раните в гърба и главата. Стори му се, че двете входни отверстия са по-чисти и по-малки от раната в гърдите на Хосе-старши.
– Две различни оръжия?
Сандърс кимна.
– И аз така смятам.
– И без гилзи?
– Без. Ще разберем със сигурност, когато преобърнем тялото, но би било истинско чудо и трите гилзи да са под него.
– Окей, оставям те да си вършиш работата – каза Бош.
Върна се по коридора към зоната за склад и продажби. Вдигна поглед и веднага забеляза видеокамерата, монтирана в ъгъла под тавана и над вратата.
Лурдес влезе след него и той ѝ посочи камерата и каза:
– Трябва ни записът. Да се надяваме, че не го съхраняват тук, а на уебсайт.
– Ще проверя – отвърна тя.
Бош огледа стаята. Няколко пластмасови чекмеджета, явно за хапчета, бяха издърпани и хвърлени на пода, хапчетата се бяха пръснали. Бош знаеше, че им предстои нелеката задача да инвентаризират каква е била наличността в аптеката, за да разберат какво е било изнесено. Някои от чекмеджетата по пода изглеждаха по-големи от другите и той се досети, че в тях може би са били съхранявани по-често търсените лекарства.
На работната маса имаше компютър. Имаше и инструменти за измерване и бутилиране на хапчета в пластмасови шишенца, както и принтер за етикети.
– Би ли отишла при фотографа? – помоли той Лурдес. – Увери се, че е снимал всичко това, преди да сме започнали да стъпваме по хапчетата и да ги мачкаме. Кажи му освен това, че вече може да започне да снима местопрестъплението на видео.
– Отивам – каза Лурдес и излезе.
Бош отново отиде в коридора. Знаеше, че ще останат тук до късно през нощта. Трябваше да приберат и документират всяко хапче и веществено доказателство. Убийствата по правило се разследваха бавно от центъра към периферията.
В миналото това бе моментът, когато щеше да излезе навън, за да запали цигара и да обмисли първите си впечатления. Този път само се измъкна изпод пластмасовата завеса, за да помисли. Почти веднага телефонът в джоба му завибрира. Идентификацията на обаждащия се беше блокирана.
– Не беше велик ход, Хари – обади се Лусия Сото, когато чу гласа му.
– Съжалявам, имаме извънредна ситуация – оправда се той. – Наложи се да тръгна незабавно.
– Можеше да ни уведомиш. Ако не си разбрал, аз не съм ти враг. Напротив, опитвам се да отклонявам вниманието от теб, да държа нещата под радара. Ако изиграеш картите си правилно, обвинението ще се насочи към лабораторията или бившия ти партньор... онзи, дето си отиде.
– Кенеди и Тапскот до теб ли са в момента?
– Естествено, че не са. Това е между теб и мен.
– Можеш ли да ми дадеш копие на документа, който си предала на Кенеди?
– Хари...
– Така си и мислех. Лусия, не ми говори, че си на моя страна и отклоняваш вниманието от мен, когато не е така. Нали се сещаш какво имам предвид?
– Просто не мога да споделям активни досиета с...
– Виж, в момента имам маса неща на главата. Обади ми се пак, ако размислиш. Помня, че имаше един случай, който беше много важен за теб. Тогава бяхме партньори и аз наистина бях до теб. Но, предполагам, сега нещата са различни.
– Това не е честно и съм сигурна, че го разбираш.
– Още нещо... Никога не бих предал партньор, дори да е вече мъртъв.
И прекъсна. Усещаше вина. Беше се държал много твърдо със Сото, но се налагаше да я притисне да му даде каквото му трябва.
Понеже бе приключил с кариерата в ЛАПУ, работейки по неразрешени случаи, бяха изтекли много години, през които не бе оглеждал местопрестъпление „на живо“. Само че с връщането на старите инстинкти се бяха появили и старите навици. И сега умираше за цигара. Огледа се дали наблизо няма някой, от когото да си поиска, и видя Лурдес да идва към него. Лицето ѝ бе угрижено.
– Какво има?
– Излязох да говоря с фотографа, но Гарисън ме повика при заграждението. При него беше госпожа Ескивел – съпруга и майка на жертвите, – в истеричен пристъп. Току-що ѝ помогнах да се качи в колата и я откараха към участъка.