Реши, че писмото може да изкача до сутринта. Изключи алармата, изгаси лампата и завря глава между две възглавници.
Издържа само трийсет секунди. Махна горната възглавница, посегна и отново светна лампата. Разпечата плика.
В него имаше сгъната изрезка от вестник. Беше материал в „Сан Фернандо Сън“ отпреди почти година, съобщаващ за подновените усилия на управлението да открие какво се е случило с Есмералда Таварес. Бош сам бе дал интервюто на репортер за местния седмичник с надежда да получи от обществеността някаква обратна връзка с възможна информация. И наистина, бяха се получили няколко сигнала, но нищо, което да доведе до положително развитие. И сега, година по-късно... това писмо.
Към изрезката имаше бял лист, сгънат на три. На него бе написано на ръка:
Знам какво се е случило с Есме Таварес.
Бележката завършваше с името Анджела и телефонен номер, започващ с код 818.
Долината.
Бош се пресегна за телефона.
43.
Оказа се, че Aнджела Мартинес, авторката на бележката до Бош, знае отлично какво се е случило с Есмералда Таварес, защото тя самата беше Есмералда Таварес.
В сряда вечерта Бош се обади на номера в получената бележка и жената, която се представи като Анджела Мартинес, каза, че е готова да се срещне с него в девет следващата сутрин в дома си в Удланд Хилс.
Блондинката, която отвори вратата на апартамента в жилищния блок, беше към трийсет и пет. Бош бе прекарал доста време през последните две години, разглеждайки снимки на тъмнокоси и тъмнооки Есме Таварес отпреди петнайсет години. Една нейна снимка, с леко нацупени устни, бе окачил в „килията“ си, за да помни винаги този случай. Беше избрал точно нацупената снимка, защото от опит знаеше, че начинът, по който хората свиват устни, не се променя много с времето. Жената, нарекла себе си Анджела, не се усмихваше, когато му отвори вратата, и той веднага разбра, че това е Есме.
А тя пък веднага разбра, че той знае коя е.
– Трябва да спрете да ме издирвате – бяха първите ѝ думи.
Седнаха в дневната и тя му разказа житейската си история. След като започна да говори, той можеше да попълни сам подробностите, преди да ги е изрекла, но я остави да се изприказва. Млада жена, хваната в примката на брак с по-възрастен и властен мъж, който редовно я малтретирал физически, обвързана с бебе, което всъщност не искала да има и което мъжът ѝ желаел само като средство да я държи под контрол. Беше направила тежкия избор да напусне всичко, включително детето, и да изчезне.
Бяха ѝ помогнали и когато Бош започна да задава конкретни въпроси, се изясни, че помощта е дошла от любовник, който имала още по време на нещастния си брак и с когото живеели заедно вече от петнайсет години. Първоначално се изнесли и заживели заедно в Солт Лейк Сити. След десет години се върнали, защото и на двамата им липсвал градът, в който са израснали.
В историята ѝ имаше повече дупки, отколкото в рибарска мрежа, но Бош усети, че пропуските и несъответствията са в резултат от желанието ѝ да се представи в по-добра светлина. Тя не показа вина за изоставянето на невръстната си дъщеричка – още бебе тогава, – нито се притесни от усилията на обществото да бъде намерена. Заяви, че нямала представа за всичко това, защото тогава живеела в Солт Лейк Сити.
Обясни също, че изчезването ѝ не било вследствие на желание да хвърли подозрението върху изоставения си съпруг. Каза само, че нямала алтернатива.
– Ако се бях опитала просто да го напусна, той щеше да ме убие – обясни тя. – Признайте си, че и вие сте си мислили, че ме е убил.
– Може и така да е било – каза Бош, – но това отчасти се дължеше на обстоятелствата около изчезването ви, особено с изоставянето на бебе.
В крайна сметка Анджела Мартинес – някогашна Есмералда Таварес – беше твърдо убедена, че няма за какво да се извинява на никого. Нито на Бош, нито на полицията, нито на обществото. А най-малко от всичко на малката си дъщеря, която съпругът ѝ бе дал за осиновяване само година след изчезването на жена му.
– Знаете ли поне къде е? – попита Бош, който в момента просто не можеше да влезе в кожата на безпристрастен детектив.
– Където и да е, сигурна съм, че е на по-добро място от онова, на което щеше да е, ако бях останала в онази къща на ужасите – отговори Мартинес. – Кой знае дали изобщо щеше да оживее. Аз на нейно място едва ли бих оцеляла.
– Но откъде сте знаели, че той ще се откаже от нея след заминаването ви? Тя би могла още да живее в онази къща на ужасите.