– Не! Бях сигурна, че той ще се откаже от нея. Той я искаше само за да ме задържи. Доказах му, че греши.
Бош се замисли за изминалите години и за всички похабени усилия тази жена да бъде открита. Замисли се за детектив Валдес, сега началник на полицията, който бе обсебен от случая години наред. Разбираше, че на едно ниво този изход е добър – мистерията бе разгадана и Есме бе жива. Но нещо го човъркаше отвътре.
– И все пак защо сега? – попита той. – Защо ми се обадихте точно сега?
– С Албърт искаме да се оженим – каза тя. – Крайно време е. А мъжът ми така и не се разведе с мен... това показва колко доминиращ беше. Дори не направи опит да бъда обявена за мъртва. Но аз наех адвокат и сега той ще поеме нещата оттук нататък. Първата стъпка беше да се разкрие решението на мистерията, която бе ангажирала толкова много хора за толкова много време.
И се усмихна, сякаш се гордееше с действията си, възбудена от знанието, че е опазила тайната толкова дълго.
– Не ви ли е страх от бившия ви съпруг?
– Вече не – твърдо заяви тя. – Тогава бях момиче. Той вече не ме плаши.
И усмивката ѝ се превърна в онова леко нацупване, така добре познато на Бош от стената на килията, в която работеше.
– Е, мисля, че това е всичко, което ми е нужно, за да приключа случая – каза той и стана.
– Само това ли ви трябваше? – като че ли се изненада тя.
– Засега – отговори Бош. – Но ще ви се обадя, ако изникне още нещо.
– Е, знаете къде да ме намерите – каза тя. – Най-сетне.
Бош потегли към управлението. Чувстваше се тъпо. Връщаше се с разрешен случай, но нямаше причина да е в добро настроение. Много хора бяха прахосали толкова време, пари и емоции заради Есме Таварес. Както и се очакваше, Есме Таварес бе мъртва. Но пък Анджела Мартинес бе жива.
Когато стигна СФПУ, реши да мине през детективското бюро на път за основния вътрешен коридор на сградата. Работните клетки вече бяха празни, но Бош долови гласове откъм стаята за оперативки. Вероятно детективите обядваха.
Бош надникна през вратата на кабинета на началника на полицията и попита секретарката дали шефът има пет минути свободно време. Знаеше, че влезе ли при него, разговорът им ще продължи значително по-дълго. Секретарката влезе при шефа и се върна с разрешение.
Както обикновено Валдес бе с униформа и седеше зад бюрото си. Държеше „Таймс“.
– Тъкмо четях за теб, Хари – каза Валдес. – Доста добре са те оневинили. Поздравления.
Бош седна срещу него.
– Благодаря.
Бе прочел репортажа още сутринта и бе останал удовлетворен. От друга страна обаче знаеше, че неделното издание на „Таймс“ се чете от повече хора, отколкото делничното в четвъртък.
Това не го вълнуваше особено. Единственият човек, на когото най-много държеше да прочете последното развитие на историята, вече го бе видял онлайн. Мади дори му бе пратила есемес, в който казваше, че се гордее с него и че е щастлива от начина, по който бе приключил случаят „Бордърс“.
– Така... – продължи Бош. – Не знам как точно да ти го кажа, така че ще ти го кажа простичко. Срещнах се с Есме Таварес. Тя е жива и здрава и живее в Удланд Хилс.
Валдес едва не падна от стола.
– Какво?!
Бош му разказа историята, като започна с разпечатването на писмото предната вечер.
– Господи! – потресено възкликна Валдес. – Смятах я за мъртва вече петнайсет години. Ще ти призная нещо – нямаш представа колко нощи едва съм се сдържал да не отида в онази къща, да вържа онзи задник за колата си и да го влача, докато не ми признае къде я е заровил.
– Знам. И аз също.
– Знаеш ли... бог ми е свидетел, че се бях влюбил в нея. Сещаш ли се, както става понякога с жертвите.
– Да, отнася се и до мен. До днес.
– Тя ли ти разказа историята, или...?
Бош преразказа разговора, който бе провел сутринта с Анджела Мартинес. И докато разказваше, лицето на Валдес все повече потъмняваше от гняв. На няколко пъти той клатеше глава и вписваше нещо в бележника пред себе си.
Когато Бош свърши, шефът прегледа бележките си, намръщи се и попита:
– Прочете ли ѝ ги?
Бош знаеше, че го пита дали е информирал Мартинес за конституционните ѝ права да има адвокат и да не се самообвини.
– Не – каза Бош. – Не мисля, че трябваше. Тя ме покани в къщата си и седяхме в собствената ѝ дневна. Аз ѝ се представих официално, макар тя, разбира се, да знаеше кой съм. Но това няма значение, шефе. Знам какво си мислиш, но никога не се получава така.
– Това е измама! – възкликна Валдес. – За изтеклото време сме похарчили към половин милион долара за издирването ѝ. Помня, че когато за първи път я обявиха официално за изчезнала, извънредните часове се лееха като от пожарен кран. Целият наличен състав бе впрегнат. И никога не сме се отказвали изцяло, което се доказва и от това, че те наехме да разследваш до дупка.