– Виж, не искам да изглежда сякаш я защитавам, но тя е извършила морално престъпление, а не такова, което прокуратурата да може да използва. Избягала е от ситуация, която е смятала за крайно опасна за живота ѝ. Нямало я е дълго преди да започнат свръхусилията да бъде открита. Може спокойно да заяви, че не е знаела за това или че е било прекалено опасно да се обади и да ни съобщи, че е добре. Пред нея има много възможни линии на защита. Прокуратурата няма да я докосне и с пръст.
Началникът мълчеше. Облегна се на стола си и се загледа в хеликоптерчето, което висеше на нишка от тавана. Обичаше да казва, че това е въздушната ескадрила на малкото им управление.
– Мамка му – въздъхна накрая. – Бих искал да можем да направим нещо.
– Ще трябва да се примирим – каза Бош. – Била е в тежка ситуация. Направила е грешен избор, но хората не са безгрешни. Хората са егоисти. През цялото време сме си мислили, че е мъртва, че е чиста и невинна. За нас. И изведнъж разбираме, че е човек, който може да зареже бебе, за да се спаси.
Бош се сети за Хосе Ескивел-младши, умрял с буза върху линолеума в задния коридор на семейната аптека. Запита се дали има наистина чисти и невинни.
Валдес стана и отиде до дъската за вътрешни новини над ниската редичка кантонерки до дясната стена. Прелисти няколко графика за разпределения на дежурствата и след това разрови из налепените една връз друга листовки за издирвани престъпници, докато не намери бюлетина с надпис „ИЗДИРВА СЕ“ със снимката на Есме Таварес от 2002 година. Откъсна я от дъската и я смачка на топка. След това запрати топката към кошчето в края на редицата кантонерки.
Не улучи.
– Накъде отива този свят, Хари? – замислено попита Валдес.
– Нямам представа – чистосърдечно си призна Бош. – Тази седмица приключих двойно убийство и случай отпреди петнайсет години с изчезнало момиче. И не се чувствам кой знае колко добре.
Валдес се тръшна на стола.
– Би трябвало да се чувстваш адски добре с аптеката. Та ти видя сметката на двама мръсници!
Бош кимна. Но всъщност се чувстваше сякаш обикаля в кръг около пълната справедливост, до която не може да се докосне.
Стана и попита:
– Ще се обадиш ли на Карлос да му кажеш, че вече може да спи спокойно?
Карлос Таварес беше съпругът на Есмералда, основен заподозрян от петнайсет години.
– Майната му на Карлос – отсече Валдес. – Той е пълен задник. Ще го прочете във вестника.
На вратата Бош се обърна и каза:
– Ще гледам днес да напиша отчета.
– Добре – каза Валдес. – После отиваме да пием.
– Идеално.
44.
Бош искаше да избегне детективското бюро. Не му се говореше повече. Бела Лурдес и останалите скоро щяха да научат, че Есме Таварес е жива и здрава, след което това щеше да се превърне в тема за обсъждане в управлението и в целия град. Но поне засега Бош бе говорил предостатъчно по тази тема.
Излезе през главния вход на сградата и пресече улицата. Мина през двора на „Комунални услуги“ и влезе в ареста. Отключи килията си, плъзна здравата метална врата настрани и тя се удари тежко в касата. Също като своя началник, Бош отиде при снимката на Есме Таварес и посегна, за да я откъсне от стената. И спря. Реши да я остави на мястото ѝ, за да я вижда и винаги да му напомня колко много е сгрешил по случая.
Беше го заблудило бебето в люлката. Знаеше, че е това. Беше му се сторило против всички природни закони и това бе насочило и него, и останалите по погрешния път.
Стоеше, гледаше снимката и размишляваше за иронията на седмицата. Елизабет Клейтън не можеше да дойде на себе си след загубата на детето си и бродеше по света като зомби, без да се интересува какво става с нея или до какво падение ще стигне. Есме Таварес бе зарязала бебе и никога не бе изпитала съжаление.
Реалността на този свят бе тъмна и ужасяваща. Бош седна зад импровизираното си бюро, за да се залови за документите, които щяха да оформят тази мрачна реалност. Но се усети, че дори не му се започва.
Поразсъждава над този факт за един дълъг момент и после стана. През средата на килията имаше пейка, която минаваше перпендикулярно на бюрото му. Използваше я основно като маса за снимки и папки, за да може да погледне на тежките случаи буквално от друг ъгъл, и често гледаше снимки от местопрестъпления, подредени една до друга по дължината на изподрасканата дървена пейка. Бяха му казали, че пейката била кръстена „трамплина“, защото през годините от нея бяха скочили в небитието няколко затворници: стъпвали на пейката, завързвали единия крачол на затворническите си панталони за решетката на вентилацията в тавана, а другия около шията си.