След това скачали от пейката в черната бездна и слагали край на терзанията си.
Бош стъпи на пейката. Посегна нагоре да се хване за равновесие.
Бръкна в джоба си и извади телефона. Погледна екрана, вдигна го още по-нависоко, завъртя се на пейката и изчака в ъгълчето на индикацията да се появи сигналът. Влезе с палец в списъка на контактите си, превъртя почти до края и натисна номера, който търсеше.
Лусия Сото му отговори веднага.
– Хари? Какво става?
– Изтегли ли случая, за който ти казах?
– Дейзи Клейтън? Да. Още като дойдох на работа сутринта.
– И?...
– Прав беше, папката събираше прах. Никой не е работил по нея три, може би четири години, с изключение на задължителните годишни отчети по комплексната проверка, които повтарят дословно съдържанието от предната година. Нали знаеш формулировката: „Към момента няма използваеми улики“.
– И?...
– Мисля, че грешат. Видях това-онова. Има възможни подходи. Отписали са го като сериен извършител: някой минал през Холивуд, направил каквото направил и си продължил по пътя. Но аз не съм много сигурна, че е станало така. Разгледах снимките. Според мен я е познавал, както е познавал и мястото, където я е оставил. Познавал е района. Затова ще...
– Лусия...
– Какво, Хари?
– Включи ме.
– Какво искаш да кажеш?
– Знаеш какво. Искам да участвам. Искам да го хванем.
Признателност
Бягащият
Благодаря ви, че четете това специално издание на „Два вида истина“. Това есе е по повод факта, че „Два вида истина“ е двайсетият роман за Хари Бош в продължение на двайсет и пет години. Но докато си седя тук и гледам все още празния екран на компютъра, аз осъзнавам, че това би трябвало да бъде есе за късмета. Да стигна от там до тук – „там“ означава първия непубликуван ръкопис с името на Хари Бош в него – изискваше известен талант и със сигурност доста работа, но също така бе нужна и значителна доза късмет. Защото всичко започна с един-единствен миг на чиста проба щур късмет, късмет от онези, които ме обливат със студена пот, когато се замисля за това как биха могли да се развият нещата.
Но да започна с началото. Израснал съм в Южна Флорида като ненаситен читател на криминални истории: истински престъпления, измислени престъпления, репортажи за престъпления във вестниците. И всичко това е резултат на един миг в живота ми, когато бях на шестнайсет. Тогава живеех във Форт Лодърдейл и работех като мияч на съдове в един ресторант на плажа. Веднъж, към полунощ, се прибирах с кола от работа по безлюдна улица и спрях на червен светофар. Седях, чаках светофара да превключи и се питах дали да не направя нарушение и да се прибера две минути по-рано. Защото беше късно, бях изморен и бях мръсен след осем часа висене пред горещата парна съдомиялна машина с индустриални размери. Трябваше да се изкъпя. Панталоните ми бяха мръсни и влажни от влагата и пръските. Пръстите ми върху волана ме боляха от съприкосновението със стотици натрупани една връз друга горещи чинии, излизащи след сушилнята.
Огледах се, за да се уверя, че наблизо няма дебнещи в засада полицаи, които да ме глобят за пътното нарушение, което се готвех да направя. Не видях полиция, но видях един тичащ мъж. Беше 1973-та, няколко години преди Джеймс Фикс да публикува „Всичко за бягането“ и да сложи начало на съвременната фитнес-революция с джогинга като универсален начин за прекарване на свободното време. Така че тичащ посред нощ по улицата мъж си беше необичайна гледка и аз съвсем естествено се загледах. Но не беше само това, че мъжът тичаше, а и фактът, че беше облечен с дебела трикотажна блуза върху сини дънки.
Забравих за червената светлина. Приковах поглед в тичащия мъж. Докато го наблюдавах, той съблече трикотажната блуза, без да забавя ход. Отдолу беше по тениска. Събра на топка блузата около нещо, което държеше в ръката си, но което не можех да различа, защото той непрекъснато махаше с ръка. После захвърли блузата и онова, което бе в нея, в плета, покрай който бягаше, все така без да забавя темпо, и се качи по рампата на един от подвижните мостове над Бреговия канал. Скоро се скри от погледа ми.
Забравих за прибирането у дома. Когато светна зелено, направих обратен завой и се приближих с фолксвагена си до плета. Слязох и пак се огледах. Бягащия мъж вече го нямаше и улиците отново бяха опустели. Отидох до мястото на плета, където бях запомнил, че бе хвърлил блузата си. Наведох се и я извадих. Тежеше. Разгънах я и видях черен револвер. Побиха ме студени тръпки. Никога не бях държал револвер. Изплаших се. Изпаднах в паника. Бързо върнах револвера, както си беше, на мястото, където го бях намерил.