Докато се качвах в колата, паниката ми утихна и бе изместена от любопитство. На какво бях станал свидетел току-що? Кой беше бягащият? Подкарах към моста в посоката, в която го бяха видял да се насочва.
Бях на само няколко пресечки от брега и бях в най-високата точка на моста, когато го видях пак. Човекът продължаваше да тича – към морето.
Последвах го и една пресечка преди да стигне до плажната ивица мъжът внезапно зави надясно и изчезна в една странична улица. Настъпих педала на газта, за да го настигна. Взех десния завой точно когато мъжът се шмугна в отворената врата на бар „Папагала“. На външната стена бе нарисуван папагал, държащ халба бира, и имаше табела, на която пишеше, че барът предлага седем бири за долар (халбите бяха малки). А отпред имаше спрели мотоциклети „Харли Дейвидсън“. Беше бар за рокери.
Минах покрай бара, без да спирам. Повечето от живущите или работещите в този район знаеха за „Папагала“. Това, естествено, бе от заведенията, които е най-благоразумно да избягваш, особено ако си на шестнайсет и във фолксваген.
Понеже не бях сигурен какво да правя с онова, което бях видял, се върнах по моста. Когато стигнах до светофара, на който бях спрял, видях пред мен да мигат сини светлини. На само две пресечки от мен се провеждаше някаква полицейска операция.
Този път, когато светофарът превключи на зелено, завих наляво и отбих в една вече затворена бензиностанция. Там имаше телефонна кабина. Слязох и се обадих вкъщи. Събудих баща си и го попитах какво да правя. Той ми каза да спра някой полицай, да го заведа при револвера и да му кажа, че знам къде е мъжът, който е захвърлил оръжието там.
Така и направих. Това сложи началото на цяла одисея, която в известен смисъл продължава и до днес. Заведох полицията до револвера и после до „Папагала“. Прекарах ДЪЛГА нощ в участъка. Разпитваше ме един гаден детектив, който ми каза, че някакъв мъж бил застрелян при обир на две пресечки от кръстовището, на което бях забелязал бягащия. Вкараха ме в стая, където доведоха за опознаване неколцина мъже от „Папагала“. Само че никой от тях не приличаше на бягащия. Той се бе измъкнал.
Детективът не беше доволен. И аз не бях доволен. Не беше доволен и баща ми, който чакаше в коридора пред детективското бюро и се питаше какво става с мен. Най-много ме беше яд, че не успях да зарадвам детектива. Той искаше да му посоча човека, скрил револвера, и така да му помогна бързо да разреши случая. Но аз не можех да го направя. Бягащият бе потънал вдън земя. Вероятно бе излязъл през задната врата на „Папагала“ и или бе запрашил кой знае накъде с някой „Харли“, или просто се бе покрил.
Помня, че бях захласнат от видяното онази нощ и едновременно с това бях дълбоко разочарован. Бях се направил на детектив аматьор. Бях намерил оръжие, използвано за извършване на престъпление. Бях видял извършителя и го бях последвал до скривалището му. Но всичко това не бе довело до арест и въздаване на правосъдие. На всичко отгоре детективът беше изключително недоволен.
След това започнах редовно да следя пресата. Всеки ден разгръщах „Форт Лодърдейл Нюз“ на страниците с местни новини, където се публикуваха материалите за престъпления. Търсех някакво развитие. Надявах се на новина за арест. Само че нищо такова не бе публикувано и никакъв детектив не ми се обади, за да ми каже, че са задържали заподозрян. Тази липса на правосъдие, на справедлив завършек, не спираше да ме безпокои.
Но аз продължавах да чета и вкусът ми постепенно се промени към разкази за престъпления, които биваха разкривани и правосъдието възтържествуваше. Първоначално това бяха истории за реални престъпления, но в крайна сметка се прехвърлих на криминални романи. Плодовитият Джон Д. Макдоналд поставяше премеждията на Травис Макгий във Форт Лодърдейл, а героят му швартоваше плаващия си дом точно край курорта, където аз продължавах да мия чинии. После се натъкнах на Рос Макдоналд, Джозеф Уомбо и много други. Напълно се потопих в жанра и четях всичко, което ми попаднеше. Във всеки от тези романи престъпникът биваше идентифициран, залавян и изправян пред съда. Никой не успяваше да се измъкне.
В крайна сметка редовното ми четене ме отведе пред олтара на Реймънд Чандлър. Когато прочетох „Дългото сбогуване“, бях 19-годишен колежанин. Последваха „Големият сън“ и всичко останало. Това бяха книги за безстрашен детектив, забъркващ се в случаи, където правосъдието бе сива зона – някои хора биваха изправяни пред съда, но други, с много по-тежки морални прегрешения, се измъкваха. И тези книги ми говореха по начин, който промени живота ми. Желанието да чета за престъпления премина в желание да пиша за тях. И се наложи да преустроя живота си.