Само че прочитът на Бош и Шийхан бе точно противоположен – според тях Бордърс бе склонен да вярва, че угаждайки на детективите, ще научи какво им е известно и ще ги надхитри. Това бе същата психология, която често водеше убийци в издирването на изчезнало лице, което са убили и заровили – те искаха да са вътре в разследването, за да знаят какво се случва, а криенето пред погледа на всички им носеше психологическо удовлетворение.
Така че откараха Бордърс в намиращия се наблизо участък на Ван Найс, където предварително бяха запазили стая за разпит с разрешението на командира на детективския отряд. Стаята бе оборудвана за звукозапис, така че разпитът беше записан.
Бош спря четенето на хронологията и смени компактдиска с „Химия“, който беше стигнал до края. Този път сложи „Настроение в индиго“ на Франк Морган. И скоро зазвуча „Приспивна песен“ – една от любимите му мелодии. След това разрови из купа „Стари“, търсейки стенограмата на разпита на Бордърс, проведен преди трийсет години. Това бе най-дебелата папка от всички – цели четирийсет и шест страници. Бързо я прелисти до мястото, където Бордърс бе хванат в лъжата, довела в крайна сметка до ареста и осъждането му. Беше на около две трети от началото на трийсетминутния разговор и по време на сегмент, в който въпросите задаваше Бош. Към този момент Бордърс бе подписал формуляр, че е информиран за правата си по „Миранда“ и е съгласен да говори с детективите.
ХБ: Значи, двамата с Даниел не сте правили секс? Просто си я оставил пред тях и си отпрашил?
ПБ: Точно така.
ХБ: Не ѝ ли кавалерства? Поне не я ли изпрати до вратата?
ПБ: Не-е... тя... тя изскочи и изчезна, преди да се сетя да ѝ кавалерствам.
ХБ: Искаш да кажеш, че ти е била ядосана?
ПБ: Донякъде. Не ѝ хареса онова, което трябваше да ѝ кажа.
ХБ: И какво бе то?
ПБ: Че между нас не се получи. Нали се сещаш, добър опит, но несполучлив. Според мен ме разбра и може би дори си е мислила същото, но изскочи от колата и се махна дори без да се сбогуваме. Беше грубо, но май бе разочарована. Мисля си, че ме е харесвала повече, отколкото аз нея. На никого не му харесва да го отхвърлят.
ХБ: И казваш, че преди това не си я взел от тях?
ПБ: Не, тя дойде с такси и се срещнахме в ресторанта, защото тя идваше откъм запад и да бия целия този път през баирите, за да стигна до нея, щеше да е тъпо, човече. Момичето ми хареса или поне си мислех така, но не чак толкова, ако ме разбираш?
ХБ: Да, схващам.
PB: Искам да кажа, че все пак не съм шеф на таксиметрова служба. Защото, да ти кажа, някои от тези момичета си мислят, че си им личният шофьор... (неразбрано). Само че с мен са сбъркали.
ХБ: Окей, значи казваш, че не си я взел от дома ѝ, а после си я оставил пред входа и си си тръгнал.
ПБ: Да, това направих. Без дори целувка за лека нощ.
ХБ: И никога не си влизал в апартамента ѝ?
ПБ: Аха.
ХБ: Дори до вратата не си стигал?
ПБ: Никога.
ХБ: Ами след онази нощ? Знаел си вече къде живее. Не се ли върна?
ПБ: Не бе, пич, казвам ти. Не ме интересуваше.
ХБ: Добре... в такъв случай имаме проблем, който трябва да разрешим.
ПБ: Какъв проблем?
ХБ: Защо мислиш днес се свързахме с теб, Престън?
ПБ: Нямам представа. Нали казахте, че ви е нужна помощта ми. Реших, че някоя от приятелките ѝ ви е казала, че съм излизал с нея.
ХБ: Всъщност причината е, че свалихме твои отпечатъци от входната врата на апартамента ѝ. Само че ти току-що ми каза, че не си се приближавал до вратата ѝ.
ПБ: Не разбирам... откъде имате пръстовите ми отпечатъци?
ХБ: Знаеш ли, това е малко странно. Аз ти казвам, че твоите отпечатъци са снети от местопрестъпление, а ти се интересуваш откъде изобщо ги имам. Защо ли си мисля, че повечето хора биха реагирали по различен начин, особено ако вече са заявили, че никога не са били на местопрестъплението. Има ли нещо, което искаш да ни кажеш, Престън?
ПБ: Да, искам да ти кажа, че всичко това са пълни дивотии.
ХБ: И стоиш зад твърдението си, че никога не си бил там?
ПБ: Точно така, всичко останало са глупости. Нямате никакви мои отпечатъци.