– Здрасти, Лусия, отдавна не сме се виждали – каза Бош. – Как си?
Само че не изглеждаше сякаш някой от тримата изгаря от желание да влезе в килията на Бош, макар тя явно да бе със сменено предназначение. Той стана, измъкна ловко телефона си изпод папката и го сложи в джоба на ризата си с екрана към гърдите си. Отиде при решетките и подаде ръка през тях. Макар през последната година да се бяха чували със Сото по телефона и чрез есемеси, не я бе виждал. Тя обаче се бе променила – беше отслабнала, дори изглеждаше изпита и видимо изморена, а в тъмните ѝ очи се долавяше безпокойство. Вместо да раздруса ръката му, тя само я стисна силно и той прие това като съобщение: „Внимавай!“.
Не му бе трудно да схване кой от мъжете какъв е. И двамата бяха малко над четирийсетте и бяха с костюми, които приличаха на свалени от стойките в „Менс Уеърхаус“1. Но райето на мъжа отляво изглеждаше леко износено, което за Бош означаваше, че мъжът носи кобур под мишницата и дулото опъва плата на сакото отвътре. Не се съмняваше, че хастарът вече е протрит. След не повече от половин година този костюм щеше да е за боклука.
– Боб Тапскот – представи се мъжът. – Новият партньор на Луси.
Тапскот бе чернокож и Бош се запита има ли някаква връзка с Хорас Тапскот, покойния музикант от южната част на Ел Ей, играл някога важна роля за съхраняването на местната идентичност на джаза.
– Аз съм Алекс Кенеди, заместник областен прокурор – каза вторият мъж. – Искаме да поговорим с вас, ако разполагате с няколко минути.
– Ъ-ъ... естествено – запъна се за момент Бош. – Заповядайте в кабинета ми.
И ги покани с жест в някогашната килия, обзаведена сега с метални полици, натоварени с папки за различни случаи. Имаше и пейка без облегалка, останала от някогашната функция на килията като изтрезвител. Бош бе натрупал върху нея папки от различни случаи, за да са му подръка за справки. Започна да ги трупа една връз друга, за да освободи място за гостите, макар да се досещаше, че те няма да седнат.
– Всъщност ние вече говорихме с капитан Тревино и той ни каза да използваме залата за оперативки в бюрото на детективите – каза Тапскот. – Ще е по-удобно за всички ни. Имаш ли нещо против?
– Щом капитанът не възразява, какво против мога да имам – съгласи се Бош. – Но за какво става дума?
– Престън Бордърс – късо отговори Сото.
Бош вече се бе отправил към отворената врата на килията, но споменаването на името да го накара да спре.
– Нека изчакаме да отидем в залата – бързо се намеси Кенеди. – Ще говорим там.
Сото погледна Бош по начин, подсказващ, че е притисната от ОП. Той взе ключовете си, излезе от килията и затвори металната врата с тежко издрънчаване. Ключът за килията бе изчезнал бог знае кога, така че Бош прекара през прътовете на решетката метална верига и заключи вратата с катинар.
Излязоха от стария арест, минаха през склада на „Комунални услуги“ и излязоха на Първа улица. Докато чакаха колите да преминат, Бош небрежно извади телефона си и провери за новополучени съобщения. Да, не бе получил нищо от Сото нито от никой друг преди пристигането на групата. Остави записа да върви и прибра телефона в джоба си.
Сото проговори, но не във връзка с причината за идването им до Сан Фернандо.
– Наистина ли това е офисът ти, Хари? – попита тя. – Искам да кажа... наистина ли са те заврели в арестантска килия?
– Аха – потвърди Бош. – Това е било изтрезвител и понякога ми се струва, че усещам миризмата на повърнато, когато отворя вратата сутрин. Говори се, че поне петима-шестима са се обесили тук през годините. Смята се, че е обитавана от призраци. Но неразрешените случаи са архивирани тук, така че тук работя и аз. Старите архиви се съхраняват в другите две килии, та достъпът до тях да е лесен. А и обикновено няма никой, който да ми досажда.
Надяваше се намекът да е ясен за посетителите му.
– И какво... няма ли вече арест? – учуди се Сото. – Да не би да ги карат чак до Ван Найс2?
Бош посочи през улицата към полицейския участък, към който отиваха, и обясни:
– Във Ван Найс държат само жените. Тук е арест за мъжете, към участъка. Последна дума във всичко, единични килии. Аз самият няколко пъти съм отсядал там. Много по-добре е от килиите за предварителен арест, където всички хъркат.