По време на съдебните заседания Бордърс и адвокатът му трябваше да правят еквилибристики, за да обяснят амулета. Но зад усилията им прозираше отчаяние. Адвокатът на защитата Дейвид Сийгъл, известен в съдебните среди като Дейвид Закона заради дълбокото му познаване и използване на закона, се опита да оспори автентичността на украшението като принадлежало на Скайлър.
Обвинението обаче представи майката на Скайлър, която идентифицира в залата вещественото доказателство и обляна в сълзи разказа пред заседателите свързаната с него история. Освен това бяха показани снимки на Скайлър, направени само няколко седмици пред убийството, на които ясно се виждаше висящият на шията ѝ медальон. Сийгъл на свой ред извади представител на производителя на амулета, който под клетва съобщи, че са били произведени и разпространени няколко хиляди амулета с формата на морското конче в същите цветове и в същия стил, в това число в стотици магазини за продажби на дребно навсякъде из Лос Анджелис.
Бордърс се яви като свидетел в своя защита и заяви, че е купил намерения в апартамента му амулет в магазин на пристана в Санта Моника. Обясни, че си спомнил, че е видял носения от Скайлър по време на срещата им амулет и той му харесал. После купил такъв, за да го подари на някое момиче, и точно затова го скрил в тайника заедно с другите женски украшения. Били потенциални подаръци за бъдещи гаджета и не искал да рискува да бъдат откраднати, ако някой влезел с взлом в апартамента му.
Сийгъл подкрепи показанията на клиента си със статистика за взломните кражби на участъка във Ван Найс, но изсмуканата от пръстите история за притежанието на морското конче не впечатли заседателите, особено в комбинация с изслушване на записа от разпита на Бордърс. Заседателите заседаваха шест часа, преди да се върнат в залата с присъда „виновен“. След отделно слушане на същите заседатели им стигнаха само два часа да обсъдят ужасите, на които е била подложена Скайлър, за да препоръчат смъртна присъда. Съдията се съобрази с препоръката и наложи на Бордърс крайната мярка.
Бош приключи с прегледа на първоначалното разследване в четири призори. Музиката бе спряла, без той да забележи. Беше изморен и знаеше, че го чака обща оперативка в седем и половина сутринта в СФПУ, за да обсъдят докъде е стигнало разследването на убийствата във фармацията. Реши да поспи два часа и да продължи с новото разследване, проведено от Сото и Тапскот при първата пауза в текущия случай.
Тръгна по коридора към спалнята, все още замислен за момента, когато бе открил амулета и бе разбрал дълбоко в сърцето си, че Бордърс е убиецът и ще си плати за престъплението.
7.
В седем Бош вече бе на път и гълташе свареното у дома кафе, докато се спускаше по отбивката при Баръм Булевард за включване в магистрала 101 в северна посока. Беше хладна, дори мразовита утрин и планините, обрамчващи Долината и задържащи като в огромна купа смога, се очертаваха ясно над северния хоризонт. След прехвърлянето на 170-а – втората от трите магистрали, които щяха да го отведат в Сан Фернандо, – той извади телефона си и набра номера на отдела за разследване в щатския затвор „Сан Куентин“.
Като по чудо на позвъняването му отговори човек и Бош попита за следовател Гейб Менендес. Затворът разполагаше със собствено следствие, което се занимаваше с престъпления в затвора, но и събираше данни за действията на излежаващите присъди престъпници. В миналото Бош бе работил с Менендес и го познаваше като порядъчен човек.
След малко в слушалката се разнесе глас:
– Лейтенант Менендес. Какво мога да направя за вас?
Явно го бяха го повишили след последния път, когато Бош бе разговарял с него.
– Хари Бош от Ел Ей. Виждам, че се изкачваш по стълбицата.
Бош внимаваше да не каже, че се обажда от ЛАПУ. Искаше да спести реалността, понеже вярваше, че Менендес ще е по-кооперативен, ако смята, че му се обаждат от ЛАПУ, отколкото незначителното СФПУ.