– Не само това. В имейла синът пише, че ще спре изпълнението на издадените от клиниката рецепти. Това може да е било възможно най-опасното развитие.
Бош почувства тъпа болка в гърдите. Болката на вина и срам. Беше подценил Хосе Ескивел-младши. Сам бе изказал предположението за връзка с банда, но бе скочил на извода, че действията и връзките на младежа са мотивиращият фактор в убийствата. В едното може и да се окажеше прав, но в преценката си за младия мъж бе сбъркал тотално. Истината разкриваше, че именно той е бил идеалистът, видял нещо нередно, и слепешката опитал се да го поправи. Което бе струвало живота му.
– Проклятие – промърмори той. – Не е предполагал какво ще му се случи, ако спре да изпълнява рецептите.
– Наистина тъжно – добави Лурдес.
Бош продължаваше да мълчи, замислен за грешката си. Това дълбоко го безпокоеше, понеже между жертвата и натоварения с разследването детектив винаги се установява някаква връзка. Бош се бе усъмнил в добротата на жертвата и по този начин бе предал младия мъж. А така бе изменил и на себе си. Това го караше да удвои усилията си за откриване на двамата престъпници, които така бързо и смъртоносно бяха посетили фармацията предната сутрин.
Представи си ужаса на Хосе-младши, докато се бе опитвал да се измъкне през задната врата. И какво бе изживял през секундите, през които си бе мислил, че изоставя баща си
Нямаше как да е сигурен поради липсата на звук, а и застрелването на Хосе-младши бе станало извън кадър, но сега си представяше, че бащата е бил застрелян първи, а опитващият се да избяга по коридора син е чул изстрелите. И това бе станало секунди преди убиецът да го настигне и да го убие.
Потеглиха по „Труман“ на юг, към мястото, където се събираше със Сан Фернандо Роуд, и след малко излязоха от града и навлязоха в Пакоима. Нямаше табела „Добре дошли в Лос Анджелис“, но разликата между двете общини бе поразителна: улиците тук бяха задръстени с боклук, а стените нашарени с графити. Разделителните ивици на булевардите бяха кафяви и прорасли с плевели. Оградата покрай трасето на метрото, минаващо паралелно на шосето, бе окичена с носени от вятъра пластмасови торбички. Гледката бе потискаща. Макар Пакоима да имаше сходен етнически състав със Сан Фернандо, се забелязваше драстично разминаване в икономическото ниво на съжителстващите една до друга общини.
Скоро поеха по южния периметър на „Уайтман“ – малко летище с общо предназначение и донякъде иронично име12, след като общността тук бе предимно от хора с черна и кафява кожа. Докато приближаваха „Тера Бела“, Лурдес забави. Бош погледна бялата едноетажна сграда на ъгъла. Тя се открояваше, понеже бе наскоро боядисана и буквално блестеше под слънцето, както и понеже нямаше никакъв надпис, който да я идентифицира като клиника или нещо подобно.
Когато наближиха, от вратата на сградата излезе побелял мъж и тръгна към ъгъла на „Тера Бела“. Лурдес намали и зави след него. Бош видя други мъже и жени на опашка покрай стената на сградата да чакат, за да се качат през отворената странична врата на бял ван.
Бяха предимно стари и видимо измъчени хора, с опърпани дрехи и костеливи тела, но имаше и няколко по-млади. Беше като опашка пред обществена кухня.
Лурдес продължи, без да спира, та никой да не забележи интереса им.
– Какво мислиш?
– Не знам – призна Бош. – Но що за клиника е тази без табела над входа?
– Незаконна.
– И кои са тези хора? Пациентите.
– Не съм сигурна. Мюрета?
Тя продължи до ъгъла и зави обратно с маневра в отбивката за коли на някаква фабрика за водни пръскачки. После пак подкара към клиниката и спря зад една кола по средата на пряката.
– Да погледаме малко.
Загледаха как мъжете и жените се качват в буса.
– Джери, следователят на медицинската комисия, ги нарече така – обясни Лурдес. – Мюрета за хапчета. Отиват в така наречената клиника, получават рецепта и след това отиват в аптеката, за да си вземат хапчетата. Плащат им по долар на хапче. Не е зле, ако вземаш наведнъж по шейсет хапчета.
– А след това по колко ги продават на улицата? – попита Бош.
– Зависи от дозата и какво купуваш. Обикновено по долар на милиграм. Оксикодонът най-често се произвежда в хапчета по трийсет милиграма. Но той каза, че хитът напоследък е дозата от осемдесет милиграма. Както и нещо, което наричали оксиморфон. Това било новата вълна – изживяването било десет пъти по-разтърсващо от оксикодона.