– Окей... – Бош помисли малко и се сети. – А имало ли е някои задраскани от списъка? Говоря за хора, които са били за известно време сред одобрените?
– Това, което ви казвам, е извадено от компютър, сър. Там няма как да има задраскани.
– Ясно. А имате ли дневник на посещенията от адвоката?
– Да, сър. Според него лицето е получило статут на одобрен посетител през януари миналата година. И оттогава е правило редовни посещения всеки първи четвъртък на месеца. Пропуснал е само декември миналата година.
– Това май са доста посещения, нали? Излизат четиринайсет-петнайсет общо.
– Не мога да съдя дали това е „много посещения“. Но очакващите изпълнение на смъртна присъда се радват на доста внимание от страна на закона.
– Окей, а какво се знае за пощата му? Помоли ли ви лейтенантът да видите каква поща е получавал Бордърс?
– Да, помоли ме. Прегледах дневника, сър, и затворник Бордърс е получавал средно по три писма дневно, които, разбира се, се преглеждат. Имало е писма, които са били задържани, понеже са били с порнографско съдържание или са съдържали порнография. Иначе нищо необичайно.
– Поддържате ли някакъв входящ дневник, от който да се разбере кои са били податели на поща до Бордърс?
– Не, сър, нямаме такава практика.
Бош се замисли за момент. Искането му до Менендес не бе дало резултат. Погледна през предното стъкло към задаващия се знак за магистрала и осъзна, че е проспал почти целия път на връщане в Сан Фернандо. Щяха да са на „Маклей“ до пет минути.
Реши да стреля в тъмното, докато все още разполагаше с Джерико.
– Казахте, че сте на компютър, нали?
– Да, сър – потвърди Джерико.
– Можете ли да проверявате затворници в цялата система на затворите или само в „Сан Куентин“?
– Базата данни обхваща цялата система.
– Добре. Бихте ли погледнали за един друг затворник? Казва се...
– Лейтенант Менендес не ми каза, че ще правя повече от една проверка.
– Добре, няма нищо, ще изчакам да го попитате.
Настъпи пауза, през която Джерико се мъчеше да прецени иска ли му се наистина да пита началника си дали е редно да провери още едно име.
– Какво е името? – каза накрая.
– Лукас Джон Олмер. Вероятно е вписан като починал.
Джерико поиска от Бош да му продиктува името по букви и започна да го въвежда.
– Да, починал е – потвърди след малко. – Смъртта е настъпила на девети ноември две хиляди и петнайсета година.
– Окей – каза Бош. – Има ли и за него файл със списъка на одобрените посетители?
– Ъ-ъ... момент.
Бош изчака.
– Да – обади се след малко Джерико. – Имало е петима одобрени посетители.
– Дайте ми ги – поиска Бош.
И си записа имената в бележника.
Каролин Олмер
Пейтън Форниер
Уилма Ломбард
Ланс Кронин
Виктория Ремпъл
Загледа списъка. Едното име беше очевидно на член на семейството, а другите жени вероятно бяха членове на дружества на приятели на затворниците, явно привлечени от опасността, стига тя да е зад решетки. Единственото важно име бе това на Кронин. Адвокатът, който в момента защитаваше интересите на Престън Бордърс, в миналото бе представял вече мъртвия затворник, за когото се смяташе, че е извършил убийството, заради което сега Бордърс очакваше изпълнение на смъртната си присъда.
– Откъде знаехте? – попита Джерико.
– Какво съм знаел? – попита Бош.
– Че адвокатът е и двата списъка.
– Разбрах го едва сега.
Но това беше близка до ума проверка и Бош знаеше, че Сото и Тапскот не са пропуснали да направят връзката. Само че това не им бе попречило да стигнат до заключението, че Бордърс е невинен за убийството на Даниел Скайлър.
Бош съзнаваше, че трябва час по-скоро да се върне при досието и да прегледа втората половина – сегашното разследване. Благодари на Джерико за труда и го помоли да изкаже признателността му на лейтенант Менендес. След това прибра телефона и бележника си.
– Хари, какво става? – попита Лурдес.
– Лична работа – отговори Бош. – Без отношение към нашия случай.
– Не е така, ако те държи буден нощем, а след това заспиваш в колата.
– Аз съм стар човек. Старците обичат да подремват.
– Говоря ти сериозно. Трябва да си в добра форма за онова, което ни чака.
– Не се безпокой, няма да се повтори. Във форма съм.
Останалата част от пътя до управлението изминаха в мълчание. Влязоха в детективското бюро през страничната врата и веднага отидоха в стаята за оперативки. Систо, Лусон и Тревино вече бяха там.
– Какво имаш? – направо попита Лурдес.
– Вижте сами – отговори Систо.
Държеше дистанционното на един от мониторите. На него имаше стопкадър от камерата над гишето за обработка на рецепти в „Ла Фармация Фамилия“. Систо натисна бутона за възпроизвеждане. Бош погледна първо датата и часа – видеото бе записано тринайсет дни преди убийствата.