– Извинявам се, имах предвид Клейтън – поправи се Бош. – Елизабет Клейтън.
Ново въвеждане.
– И нея я нямаме – уведоми го той. – Освободена е с подписка.
– Чакайте малко – сепна се Бош. – Кой я е пуснал?
– Нямахме избор – каза събеседникът му. – Такива са правилата за избягване на пренаселеност. Нарушение без насилие.
Затворите в страната бяха препълнени и задържаните с леки закононарушения по правило или биваха освобождавани бързо заради минималните си присъди, или пускани, без да внасят гаранция. Елизабет Клейтън явно попадаше в последната категория и беше освободена след само ден в ареста и преди да бъде вкарана в заведение за лечение срещу наркозависимост.
– Момент така, а защо не е в детоксикацията? – попита Бош. – Вече и оттам ли освобождавате предсрочно?
– Тук при мен не е отбелязано, че е била в детоксикация – оправда се служителят. – А и за там има списък на чакащи. Съжалявам, детектив,
Бош сдържа раздразнението си и беше на път да благодари на служителя и да затвори. В този момент се сети за нещо друго.
– А бихте ли проверили още едно име за мен. Просто ме интересува още ли е при вас?
– Казвайте.
– Мъж, бял, фамилия Броуди. Нямам собствено име.
– Това може да се... не, намерих го. Джеймс Броуди, също арестуван в събота, същото обвинение – измама с рецепти. Да, и той е бил изритан навън.
– Едновременно с Клейтън?
– Не, по-рано. Два часа преди нея. Повечето нарушители с насилие са мъже и е важно да имаме свободни места за тях. Затова мъжете нарушители, неизползвали насилие, се освобождават преди жените.
Бош благодари и затвори. След пет минути беше в джипа си и караше по извиващия се път надолу към магистрала 101. Когато се качи на нея, пое на север, обратно към Долината и Ван Найс. По пътя се обади на Сиско и се опита да организира нещата за Елизабет Клейтън, ако той я открие.
Арестът, от който бяха освободени Клейтън и Броуди, се намираше на последния етаж на полицейското управление към Долината, около което имаше цял миниадминистративен център, като съдебната палата, библиотеката и сателитното кметство бяха по периферията на площада.
Бош паркира на булевард „Ван Найс“ в западния край на площада и тръгна към полицейското бюро на Долината в другия край на оградения с дървета бетониран площад. Беше неделя вечер и площадът бе пуст с изключение на бездомници, завладели всяко свободно общинско кътче в града. Бош не можеше да си спомни кога за последен път бе идвал тук, но му се струваше, че е било преди поне две години. Храстите по контурите на сградите и хвърлящите сянка дървета бяха изсечени. Повечето бяха подменени с палми, които не предлагаха никаква сянка. Той знаеше, че това е скрит опит да се ограничи до минимум броят на бездомниците тук.
Провери всеки ъгъл, покрай който мина, и огледа всяко лице, което го погледна. Не видя нито Клейтън, нито Броуди. Библиотеката – обикновено бастион за онези, които нямаше къде да отидат – бе затворена. Бош обходи едната страна на площада, стигна до сградата на полицейското, след което тръгна обратно и мина по дължина от другата страна. Усилията му не доведоха до нищо и той се върна при колата си.
Седна зад волана, замисли се над нещата и позвъни на телефона, който Джери Едгар му бе дал с настояването да му се обажда по всяко време. Едгар отговори със сънен глас.
– Джери, Хари съм. Станал ли си?
– Дремех. Ти, надявам се, си се наспал добре.
– Да, донякъде, но имам въпрос.
– Казвай.
– Става дума за жената, която ти и Хован арестувахте вчера в аптеката заедно с още няколко.
– Да, с бръснатата глава.
– Именно. Бела ми каза, че била задържана във Ван Найс. Току-що бях там, но те са я изритали на свобода преди два часа.
– Нали ти казах, Хари, че това престъпление не е сред високоприоритетните. Нямам представа кога това ще се промени. Може би ако умрат един милион души, хората ще се събудят и ще обърнат внимание.
– Да, разбрах това. Имам въпрос: къде би могла да отиде? Изхвърлят я на улицата, сигурно има силна нужда от дозата си и свобода на придвижване.
– Боже, човече, нямам идея къде...
– Официално ли е била задържана, с обвинение, имам предвид?
– Да, аз оформих документите. Аз и Хован ги обработихме.
– Но претърсихте ли я? Какво носеше?
– Имаше фалшив документ за самоличност, Хари. И нищо повече.
– Да, ясно... бях забравил. Ех, мамка му!
Настъпи къса пауза, преди Едгар да проговори.
– За какво ти трябва? Тя е пътник, това се вижда с просто око.
– Не е каквото може би си мислиш. Един от групата, която сте задържали, също е бил освободен набързо.
– Онзи, дето искаше да не ти се бърка.