Зави, за да напусне паркинга, и измина цяла пресечка, преди да намери уличка, която щеше да го изведе в задната част на пазарния площад. Сви по нея и видя разчертани места за паркиране точно зад магазините по площада. Първата от паркираните коли в прекия път беше „Мерцедес“ с табела, на която пишеше „Д-р Али“. Докато преминаваше, можа да разгледа по-добре хората, събрали се пред вратата на клиниката. Трима мъже, напълно непознати на Бош, с изключение на това, че бяха с одърпани дрехи и имаха безутешното изражение на наркомани. Едва не се усмихна, когато видя, че единият е с шина на коляното.
На „Шърман Уей“ зави надясно и отново влезе през основния вход за затворения площад. Влезе в първата лента и паркира на място, откъдето можеше да вижда по дължина на прекия път. Клиентите бяха само силуети, но бе сигурен, че ще разпознае излизаща от клиниката жена.
Извади телефона си, въведе в „Гугъл“ името на клиниката и получи телефонен номер. Обади се и попита жената, която му отговори, до колко ще е отворено.
– Скоро затваряме – каза му женският глас. – Докторът трябва да си тръгне в осем.
Бош ѝ благодари и затвори. Погледна китката си и разбра, че е пропуснал да си сложи часовника след края на работата си под прикритие. Отмести поглед към таблото и видя, че разполага с двайсет минути. Намести се на седалката и прикова поглед върху входа на клиниката.
След десетина минути вниманието му бе привлечено надясно към пицарията. Тя изглеждаше като място за купуване на храна за вкъщи или доставка по домовете, но все пак имаше две масички на тротоара пред входа. Бош забеляза мъж по престилка да наднича през вратата и да говори с мъжа, седящ без компания на една от масичките. Седналият беше частично скрит от погледа на Бош заради редица растения в саксии. Дори нямаше да го забележи, ако не се бе показал онзи с престилката.
За Бош изглеждаше сякаш мъжът с престилката подканя другия да си тръгне. Сочеше му към паркинга. Бош свали прозореца си, за да чуе разговора, но той прекъсна внезапно, когато човекът зад растенията стана и изруга онзи от пицарията. След това излезе иззад заграждението и се отправи към редицата магазини в посока на „Шърман Уей“.
Бош го позна моментално – беше Броуди.
Градусът на напрежението се вдигна и Бош усети стягане в сърцето. Разбра всичко – Броуди знаеше за Али Химика, но толкова скоро след излизането си от ареста нямаше пари и какво друго да предложи. Явно бе проследил Елизабет Клейтън от ареста и сега я чакаше да излезе с хапчета, които да ѝ отнеме и после да нанесе безсмисленото си отмъщение.
От друга страна, не бе невъзможно двамата да са дошли заедно в клиниката и сега Броуди просто да чакаше Клейтън да излезе, само че от малкото, което Бош бе разбрал за нея, тя не обичаше да се обвързва с други и беше от типа „Остави ме на мира!“.
Слезе от джипа, бързо го заобиколи и вдигна капака на багажника. Понеже така и не бе получил служебна кола от СФПУ, носеше в колата си комплект работни принадлежности: сак, пълен с лична екипировка, която можеше да му потрябва в различните обстоятелства, които можеха да възникнат по време на разследване. Погледна през рамо и видя Броуди да стига до края на площада и да завива на ъгъла в посока запад. Бош знаеше, че този път ще го изведе до задната уличка и може би на прекия път, където Клейтън можеше да излезе от клиниката.
Бързо отвори ципа на сака и разрови съдържанието. Измъкна бейзболна шапка на „Доджърс“ и я нахлупи на главата си, като дръпна козирката ниско над челото си. Взе и две „свински опашки“. Нави ги, за да се съберат в задния джоб на дънките му. Затвори сака и хлопна капака на багажника. Беше готов.
След като провери ъгъла на площада, за да се увери, че от Клейтън няма и следа, тръгна натам, където бе видял за последно Броуди. Измина бързо разстоянието и зави на тротоара през „Шърман Уей“. Броуди не се виждаше никакъв и за Бош това бе потвърждение, че се е измъкнал по уличката зад площада. Отиде бързо натам и също зави.
Но от Броуди нямаше и следа. Уличката бе много по-тъмна, отколкото преди малко, когато Бош бе минал с колата по нея. Сумракът на здрача бе преминал в сенки на сградите от двете страни на тясната уличка. Бош вървеше внимателно, като се стараеше да се възползва от сенките.
– И къде ти е бастунът сега, нещастнико?
Бош се обърна навреме, за да види Броуди да излиза измежду два контейнера за боклук и да замахва към него с дръжка на метла. Успя да вдигне лявата си ръка и да се сниши, като пое основната сила на удара с предмишницата си.