Выбрать главу

Контактът прати нагоре по ръката му пронизваща болка, която обаче само изостри реакцията му. Вместо да отстъпи, Бош пристъпи към Броуди, чиято инерция го бе приближила още, изрита го с коляно в слабините и чу въздухът да излита с изсвистяване от гърдите му. Дръжката падна на асфалта и Броуди се сгъна надве. Бош сграбчи задната страна на блузата му, дръпна я нагоре връз главата му, завъртя го на 180 градуса и го заби с главата напред в единия от контейнерите. Броуди се свлече на земята със стон.

Бош се наведе над него. Понеже ръцете на Броуди бяха омотани в блузата, оставаха глезените.

– Добър ход – каза Бош. – Да ме предупредиш така любезно. Много, много умно.

Извади свинските опашки от задния си джоб и стегна глезените на Броуди и с двете за по-сигурно. Броуди, разбира се, лесно щеше да освободи ръцете си, но щеше да има затруднение с освобождаването и на краката. Щеше да му се наложи да поскача заешката по уличката и да намери някой, който да има желание да му помогне. Това със сигурност щеше да го забави достатъчно, та Бош да има време да направи каквото бе нужно.

Най-краткият път до клиниката бе да продължи по уличката. Докато вървеше натам, видя два силуе­та да излизат от сенките на прекия път. Беше прекалено тъмно, за да определи пола им, затова леко се затича и скоро бе достатъчно близко, за да види, че са мъже.

Мина покрай мерцедеса, влезе в прекия път и отиде при вратата на клиниката. Беше заключена. Той удари силно по стъклото с юмрук. Над рамката на вратата имаше кутия на интерком и той натисна бутона трикратно.

След секунди от кутията се разнесе женски глас. Беше същият от обаждането му по телефона.

– Затворихме вече. Съжалявам.

Бош натисна бутона, за да може да говори.

– Полиция. Отворете вратата.

Никаква реакция. След малко се разнесе мъжки глас с близкоизточен акцент.

– Имате ли заповед?

– Просто искам да поговоря с вас, докторе. Отворете!

– Не и без заповед. Трябва ви заповед.

– Окей, докторе. Тогава просто ще ви изчакам до мерцедеса ви отзад. Не бързам, имам на разположение цялата нощ.

И зачака. Минаха десет секунди, през които докторът явно преосмисли вариантите, с които разполагаше. Вратата се отвори и Бош видя жена, облечена като медицинска сестра. Зад нея стоеше мъж с бяла коса, очевидно д-р Рохат.

Жената мина през вратата и покрай Бош.

– Един момент – спря я той.

– Прибирам се вкъщи – сопна се жената и продължи по улицата.

– Затворихме – уведоми го мъжът. – Тя няма повече работа тук.

Бош го погледна.

– Вие ли сте Али Химика?

– Какво? – възмути се мъжът. – Аз съм доктор Рохат.

И посочи с жест стената зад рецепцията, където имаше окачени в рамки дипломи с шрифт, твърде дребен, за да може да се прочета отдалече.

Бош не беше сто процента сигурен, че Клейтън е в клиниката. Броуди можеше просто да чака за удобен слаботелесен пациент, когото да обере. Но информацията от Едгар за начина на действие на Рохат увеличаваше вероятността да не греши.

– Къде е Елизабет Клейтън? – направо попита той.

Рохат поклати глава.

– Името не ми е познато.

– И още как – сряза го Бош. – Вътре ли е?

– Тук няма никой. Вече затворихме.

– Глупости. Нали щеше да си тръгнеш със сестрата, ако беше приключил тук. Всичко ли искаш да претърся? Къде е?

– Затворихме.

От затворената врата зад Рохат се разнесе шумът от падане на нещо на пода. Бош моментално мина покрай него и тръгна към вратата, която вероятно водеше към кабинети и стаи за преглед.

– Добре! – възкликна Рохат. – Имам пациентка в стая три. Почива си и не бива да бъде обезпокоявана. Болна е.

Но Бош дори не забави ход. Влезе през вратата, докато Рохат зад него викаше:

– Чакайте! Не можете да влизате там!

По никоя от вратите в задния коридор нямаше табели с надписи. Бош отиде при третата поред врата и рязко я отвори.

Беше складово помещение, което повече изглеж­даше като собственост на вехтошар. Вътре в него имаше боклуци, натрупани един връз друг: велосипеди, телевизори, компютърно оборудване. Според Бош това бяха неща, взети от Рохат в замяна на рецепти за лекарства и наркотици. Остави вратата открехната, излезе от стаята и пресече коридора към отсрещната врата.

Елизабет Клейтън беше в стаята. Седеше на маса за преглед, връз раменете ѝ бе наметнат хартиен чаршаф за еднократна употреба, голите ѝ крака висяха над пода, където бе източникът на звука, чут от Бош – метална чаша от неръждавейка лежеше там в локвичка разлята вода.

Клейтън бе гола под чаршафа и едната ѝ гърда беше оголена, макар тя да не ѝ обръщаше внимание. Кожата ѝ бе шокиращо бяла на фона на кожата по горната част на гръдния ѝ кош и шията, която бе буквално тъмнокафява от дните, прекарани под пустинното слънце. Косата ѝ бе мръсна и тя изглеждаше замаяна. Когато Бош влезе, тя дори не вдигна поглед към него. Гледаше татуировката със звездите на ръката си.