Едгар се върна.
– Няма го. Сигурно се е измъкнал след като ме пусна да вляза.
В гласа му се долавяше облекчение и Бош реши, че не е заради Рохат, а защото Елизабет вече беше облечена.
– Сигурно защото му казах, че отива в затвора. Няма значение. Ще го заловим по-късно. Нека сега я изведем оттук.
– Къде? Никой приют няма да я приеме в такова състояние. Трябва да я закараме в болница, Хари.
– Не, никаква болница и нямах предвид приют. Дръж я здраво.
– Не говориш сериозно, Хари. Не ми казвай, че ще я заведеш у вас.
– Няма да я водя у нас. Да я заведем до вратата, а после ще докарам колата.
Отне им почти десет минути да изведат Елизабет от клиниката на прекия път, свързващ предната и задна част на площада.
– Оттук – каза Бош.
Поведе я към предния паркинг. Там я остави да се подпира на Едгар и изтича до джипа си. Огледа се, но не видя Броуди.
Докара джипа при Едгар и Елизабет и изскочи от него, за да ѝ помогне да се настани на предната седалка, след което я стегна с колана.
– Какво правиш, Хари?
– Център за терапия.
– Кой по-точно?
– Няма име.
– Хари, какво, по дяволите...?
– Джери, трябва да ми се довериш. Правя най-доброто за нея и то няма нищо общо с правилата за действие в подобни ситуации. Разбери, че аз съм част от всичко това, окей? Ти по-добре се безпокой как ще отцепиш това място, след като Али Химика е в неизвестност. Защото в тази клиника сигурно има достатъчно хапчета да захранят цяла армия зомбита като нея.
Бош затвори вратата на джипа и заобиколи отпред, за да седне зад волана.
– И тази армия ще цъфне тук още на разсъмване.
Докато се качваше, забеляза Едгар да поглежда към входа на отключената клиника. Елизабет вече бе отпуснала глава на страничното стъкло.
Бош потегли и погледна в огледалото за обратно виждане. Едгар стоеше на вратата и гледаше след тях.
Хубавото бе, че не се налагаше да пътуват дълго. Бош потегли на север, към Роскоу, там зави на запад под магистрала 405 и навлезе в индустриалния квартал, в който – както с размери, така и с миризма – доминираше гигантската пивоварна „Анхойзер-Буш“, чиито комини бълваха кълбета бирен дим в нощта.
Бош направи два погрешни завоя в непознатия му квартал, преди накрая да намери мястото, което търсеше. Входният портал в желязната ограда, по горния ръб на която имаше бодлива тел, бе отворен. На сградата нямаше надпис, дори липсваше табела с адрес, но шестте мотоциклета „Харли“, паркирани отпред, издаваха за какво става дума.
Бош паркира възможно най-близко до черната врата в центъра на фасадата. Слезе, помогна на Елизабет да се измъкне и я поведе към вратата.
– Хайде, Елизабет, помогни ми малко. Върви. Трябва да вървиш.
Вратата се отвори, преди да стигнат до нея.
На прага стоеше Сиско.
– Как е тя?
– Взела е голяма доза, преди да я открия – обясни Бош. – Така че е със свръхдоза, после ѝ е даден налоксон и сега излиза от състоянието. Готов ли си да я поемеш?
– Готови сме. Остави я на мен.
Сиско се наведе, вдигна Елизабет и я внесе вътре. Бош го последва и когато влезе, видя онова, което не можеше да се види отвън – това бе клуб. В голяма стая имаше две маси за билярд, бар без барман, дивани, маси и столове. Неонови надписи изобразяваха черепи и мотоциклетни колела с ореоли – символите на мотоциклетния клуб „Пътните светци“. Двама грамадни мъже с дълги бради наблюдаваха Сиско и компания да дефилират покрай тях.
Бош последва Сиско по слабо осветен коридор и в малка стая, която бе също толкова сумрачна, където имаше армейски нар, подобен на онзи, на който Бош бе прекарал двете си нощи в разпадащия се автобус в пустинята.
Сиско положи внимателно Елизабет на нара, отстъпи крачка назад и я огледа скептично.
– Сигурен ли си, че не трябваше да я закараш в болница? Не можем да я оставим да предаде богу дух тук. Стане ли... тя просто изчезва. Тук никой няма да вика патолог, ако се сещаш какво искам да кажа.
– Знам – увери го Бош. – Но тя вече идва на себе си. Мисля, че ще се оправи. Онзи доктор ме увери.
– Мошеника ли имаш предвид?
– Той също не искаше тя да умира в заведението му.
– Колко е взела?
– Смляла е две осемдесетки.
Сиско подсвирна.
– Звучи сякаш е искала да сложи край, не мислиш ли?
– Може би, а може би не. Е... ти тук ли го направи? В тази стая?
– В друга, но тук. Заковаха ми вратата. Но тази врата има ключалка само отвън.
– И тя ще е в безопасност тук?
– Гарантирам.