– Добре. Сега си тръгвам, но ще се върна утре сутринта. Рано. И тогава ще говоря с нея. Ти имаш ли готовност?
– Готови сме. Ще задържа субоксона, докато не се върнеш и тя не вземе решение. Помни – тя трябва сама да реши, иначе нямаме повече работа тук.
– Знам. Не я изпускай от поглед.
– Обещавам.
– И благодаря.
– Издължавай се, нали така призовават? Е, това е моето издължаване.
– Добре постъпваш.
Бош пристъпи към нара и се наведе, за да погледне Елизабет. Тя вече спеше, но му се стори, че диша нормално. Изправи се и тръгна към вратата.
– Искаш ли да донеса нещо, когато дойда? – попита от прага.
– Не – отговори Сиско. – Освен ако не решиш да ми върнеш бастуна и шината, ако си приключил с тях.
– Ъ-ъ... това може да е проблем. И двете са иззети като веществени доказателства.
– Доказателства за какво?
– Дълга история. Но ще се опитам да ти намеря същите.
– Забрави. Те донякъде бяха изкушение. Може би не е лоша идея да се отърва от тях завинаги.
– Разбирам те.
Бош се върна при джипа, замисли се за пътя към дома си – поне четирийсет минути в неделния вечерен трафик – и се почувства толкова изморен, че разбра, че просто не може да го направи. Сети се колко лесно бе заспала Елизабет с глава, подпряна на прозореца. Бръкна за лоста на седалката и я отпусна назад до максимум.
Затвори очи и светът изчезна.
Осем часа по-късно нефилтрираната светлина на зората се подпъхна под клепачите на Бош и го събуди. Той се огледа и видя, че до джипа му е останал само един от мотоциклетите. Останалите бяха изчезнали в нощта, без грохотът на ауспусите им да наруши по някакъв начин дълбокия му сън. Какво по-изразително доказателство за пълното му изтощение.
Останалият мотоциклет беше с черен резервоар с нарисувани върху него оранжеви пламъци. Бош разпозна стила от бастуна на Сиско. Това подсказваше, че Сиско още дежури.
След като се ориентира, Бош отвори жабката и провери дали значката и оръжието му са още там.
Всичко бе на мястото си. Той затвори капака, слезе от джипа и влезе в сградата. Не видя никого в предната стая и продължи по коридора към задната част на сградата. Намери Сиско да седи на нар, препречващ вратата на стаята, където бяха оставили Елизабет Клейтън преди осем часа.
Пред мотоциклетните двигатели на пода до нара имаше столче за сядане.
– Върна се, значи.
– Технически погледнато, не съм си тръгвал. Как е тя?
– Нощта мина добре... без сътресения. Будна е от час и вече не издържа. Така че трябва да влезеш при нея и да говорите, преди да си е изгризала ноктите.
– Ясно.
Сиско стана и отмести нара от вратата.
– Ползвай столчето. Добре е да си на едно ниво с нея, когато разговаряте.
Бош взе столчето, отключи вратата и влезе в стаята.
Елизабет седеше на нара, облегната на стената, с ръце на гърдите, в ранна фаза на нужда. Когато видя Бош да влиза, се наведе напред.
– Ти. Стори ми се, че те видях снощи.
– Да, аз съм – потвърди той.
Сложи столчето на метър от нара и седна на него.
– Елизабет, казвам се Хари. Това е истинското ми име.
– Какво, по дяволите, значи това? Отново ли съм в ареста? Ти от наркото ли си?
– Не, не си в ареста и аз не съм нарко. Но все още не можеш да си тръгнеш.
– Какви ги говориш? Трябва да си тръгна!
Тя понечи да стане, но Бош скочи от столчето и вдигна ръце, готов да я бутне обратно на нара. Тя спря.
– Какво ще правиш с мен?
– Опитвам се да ти помогна. Помниш ли какво ми каза, когато се качих за първи път на самолета? Каза ми: „Добре дошъл в пъкъла“. Е, всичко това вече е минало. Говоря за руснаците, лагера там, самолетите, всичко... На всичко е сложен край, руснаците са мъртви. Но ти все още си в пъкъла, Елизабет.
– Искам да си вървя.
– Къде? Али Химика го няма. Клиниката му е затворена от снощи. Просто няма къде да отидеш. Но тук можем да ти помогнем.
– Какво имате? Трябва ми.
– Не, не това. Исках да кажа – да ти помогнем истински. Да се отървеш от зависимостта и от този си живот.
Тя се изкикоти накъсано.
– Мислиш, че можеш да ме спасиш? Да не мислиш, че си единственият, който е опитвал? Забрави! Начукай си го! Никой не може да ме спаси. Вече ти го казах. Не искам да ме спасяват.
– Мисля, че искаш. Дълбоко в себе си всеки иска.
– Моля те, недей! Просто ме пусни да си ида.
– Знам, че ще е трудно. Една седмица в тази стая, която сигурно ще ти се стори цяла година. Не искам да те лъжа за нищо.
Елизабет вдигна ръце пред лицето си и се разплака. Бош не можеше да разбере дали това е последно усилие от нейна страна да предизвика съчувствието му, или плаче заради себе си и онова, което знаеше, че я чака. Не искаше да ѝ дава да напуска стаята, но му трябваше изричното ѝ съгласие.