Кир Буличов
Два вида телепортация
Лев Христофорович Минц имаше слабост към духовия оркестър. А във Велики Гусляр имат отличен духов оркестър, той получи грамота на конкурса във Вологда.
Всяка събота оркестърът свири на лятната естрада в парка и тогава професор Минц отлага всякаква работа и отива в парка да слуша музика, която му напомня младежките години. Понякога с него тръгва и Саша Грубин или старецът Ложкин, също почитатели на старите валсове и бавните танга.
Нея събота Минц и Грубин нямаха късмет. В града върлуваше слаба грипна епидемия и по тази причина оркестърът временно остана без барабанчик и кларнетист. Наложи се да вземат съответните специалисти от джазовия ансамбъл, който свиреше обикновено в ресторант „Велики Гусляр“. Двамата младежи, нахълтали в оркестъра, нарушиха консервативната традиция, те бързаха, объркваха баса и тимпаните и валсът „На манджурските хълмове“ придобиваше известна синкопична несериозност.
Разочарованите почитатели на духовия оркестър се отдалечиха от естрадата и поседнаха на една небесносиня пейка близо до павилиончето за бира. Люлякови храсти отделяха високите столчета за бираджиите, както пренебрежително ги наричаше старецът Ложкин, и скамейката, на която бяха седнали.
Минц и Грубин мълчаха, мислеха си за науката, за смисъла на живота и за други проблеми, когато неочаквано зад храстите се чуха гласове.
Един басов, важен глас каза:
— Пий, Тюпкин, не се стеснявай. Днес за мене е голям ден.
— Някаква идея ли ви е хрумнала, Едуард, или сте успял в нещо?
— Идея.
Гласовете зад храстите помълчаха, види се, разговарящите пиеха бира.
— И каква е тая идея? — чу се след около половин минута. Гласът на Тюпкин беше глух и вежлив.
— Голямо нещо — отвърна Едуард. — Намислил съм да изпращам материя на разстояние. Да речем в Саратов.
— Охо-о — тихо възкликна Грубин.
— Винаги съм ви уважавал, Едуард — каза Тюпкин, — но такива идеи са почти неосъществими.
— За смелия полет на ума няма прегради — отвърна скромно Едуард.
— И смятате да я осъществите? — запита Тюпкин.
— Необходим ми е само един месец — отвърна Едуард. — След месец този проблем ще бъде разрешен. Но засега — никому нито дума. Нали разбираш, пълно е със завистливци и зложелатели.
— Така е, Едуард, така е — съгласи се Тюпкин. Халбите изтракаха на масичката. Чуха се стъпки и вече от разстояние се дочу въпросът на Тюпкин:
— А как ще разбера дали сте осъществили идеята си?
— След един месец, на същото това място — отвърна Едуард. — По същото време. И тогава ще ти кажа дали съм успял, или съм се излъгал.
Известно време професор Минц и Грубия седяха в пълно недоумение, като вцепенени. Пръв се сепна Грубин.
— Не — каза той. — За нашето малко градче изобилието на гении е просто невероятно. Нарушена е статистиката. Та аз дори не го познавам.
— И аз не го познавам — каза Минц. — За първи път чувам този глас. Но работата не е в изобилието на гении. Работата е там, че е невъзможно да се предаде материя на разстояние.
— Че защо пък? — запита Грубин.
— Защото в противен случай отдавна да съм го изобретил.
Аргументът беше основателен и на Грубин нямаше да му е лесно да го оспори. Пък и не искаше да спори. Той дълбоко уважаваше професор Минц като човек и като учен.
— Но ако… — започна неуверено той.
— Ако това е възможно, аз ще го изобретя. Па макар и да докажа на самия себе си, че като професионалист в науката съм по-силен от всеки дилетант. Аз владея метода…
— Но да предположим, че този Едуард има талант?
— Възможно е — сдържано каза професорът и забърза към дома си.
През следващите няколко дена Лев Христофорович буквално се изгуби. Ще изтича само сутрин до магазина за кефир и до пощата, където на негово име пристигаха от Москва редки уреди и транзистори, и веднага се връща обратно в кабинета-лаборатория. Минеш ли по коридора, непременно ще го чуеш да си мърмори, сам си говори или пък спори с въображаеми съперници.
Така изминаха двадесет и четири дена. Всички живущи на улица „Пушкинска“ №16 отдавна знаеха причината за отшелничеството на професора — Грубин беше успял да раздрънка. И с нетърпение очакваха завършека на задочната борба между двама титани — неизвестния Едуард и любимия Лев Христофорович. Грубин и Удалов няколко пъти ходиха в парка при павилиончето за бира, седяха там до късно, но не срещнаха човек, които да прилича на Тюпкин или Едуард. Предположиха, че Едуард също не излиза от своята лаборатория.
На двадесет и петия ден професорът напусна кабинета си, слезе в двора при съседите си, които играеха на домино, сгрени от лъчите на залязващото слънце. Щом зърнаха Лев Христофорович, играещите зяпнаха от учудване, загледани в умното му изморено лице.