Мина Спиридонова
Двадесет и първия и бялата пустош
„… и ще се възправи той, за да защити бялата пустош от черния път, и ще нарече себе си Викомодар…“
ПЪРВА ЧАСТ
Беше му трудно да си спомня за Доминион Армендимрахсха без да усети остра болка. Болката беше причинена от знанието за настъпила невъзвратима загуба. Загуба на успокоение, ярки образи, светлина и стабилна закрила, изпълваща и най-малката кухина в камъка на хилядолетната постройка. Най-ниските подземни части се намираха дълбоко под морския бряг, а най-високите кули пробождаха с посребрени остриета облаците. Жестоко бе съревнованието между деветте замъка на рода Рай Зедар, които си съперничеха по красота, височина и древност. Разположени почти един до друг и споделящи обща южна крепостна стена, те бяха съвършената гранична верига на брега на Нощния океан.
Девет бяха братята Рай Зедари, славни и величави по подвизи рицари, които издигнаха своите домове на пясъка и ги превърнаха в център на културата и военната мощ на цяла една епоха. Родословното дърво на поколенията на Зедарките беше натежало от плодовете на възхвалата и славата — девет разклонения, които се разчленяваха в повече от хиляда клона на наследници, синове, внуци, правнуци. Всеки мъж беше отличен воин или магьосник, а всяка жена — жрица или лечителка.
Виркониън Комоданин Рак ен — ал Зениум XXІ Рай Зедар беше потомък на Пелиар Киал Зениум І Рай Зедар, седмият брат от славния род на Правозащитниците. Титлата Зениум обозначаваше магическите способности на всички мъже от страна на Пелиар І. Виркониън владееше до съвършенство изкуството на меча и умееше изцяло да контролира своите психологични данни, както и магьосническата си дарба.
Той не беше единствено дете — имаше един брат, сестра близначка и по-малка сестра. Баща си не познаваше, но знаеше, че е на служба при самия Вездал, владетелят на цяла Лирика, сам по себе си божество, защото бе надживял пет поколения. Братът на Виркониън беше магьосник — адепт, който почти никога не се завръщаше у дома, както и повечето мъже, с изключение на блюстителя на Родовите хроники, наблюдателя на звездните предзнаменования и жените — лечителки. Жриците се прибираха често в замъка, където живееха децата им. Бро Кай още не можеше да превъзмогне болката от това, че съдбата го лиши от възможността да бъде рицар. Той намрази Виркониън заради дарбата му, когато тя се прояви, макар Виркониън да имаше белега си по рождение. Лудиня, неговата близначка, беше жрица с телепатични възможности като на Виркониън, а другата, Друяна, беше лечителка. Дори в младежките си години той не помнеше да е изпитвал такова желание и обожание към жена, каквото изпитваше към Лудиня. Връзката между тях бе незаглушима и неразрушима; където и да се намираше, каквото и да правеше. Тя го изпълваше и обладаваше съществото му с умопомрачителна сила. А Друяна? Тя беше мистериозна, сякаш втъкана с нишки на тайнственост, чието разплитане бе другата страст на по-големия й брат. Тя сякаш бе родена да го пази и да лекува вродения му стремеж към пълното и смъртоностно себеотдаване за правдата. За него Друяна беше майка, макар разликата им да бе две години. Разбира се, това никога не пречеше на тримата, когато вършеха лудории. Бро Кай бе по-голям от Виркониън с четири години и беше доста напреднал в обучението си, когато Виркониън започваше. Военната тактика, сраженията и фехтовката бяха страст за него, за разлика от интересите на Бро Кай, който си падаше предимно по магьосническите науки и доста усърдно тормозеше по-малкия си брат и красивите си сестри с всевъзможни трикове и оптически измами. А когато Виркониън се събуди в ранната есенна утрин и потъна в настойчивите трептения на новата си сила, Бро Кай престана да се доближава до него. Той не можа да преглътне, че съдбата го лиши от славната воинска дарба.
Виркониън беше РИЦАР.
В продължение на много векове магьосниците на рода Рай Зедар от деветте клона бяха градили Съдбоопределящото заклинание. То беше заложено, посредством сложна комбинация от магическа символика, знанието за която бе загинало заедно със създателите си, във всеки от деветте меча и в гените на техните адепти. Мечовете бяха много древни, с течение на времето бяха успели да настроят силата си със своите притежатели за поколения напред, предавайки им цялото познание, събрано от предшествениците им в течение на векове. Бяха изработени от мистериозно появил се на морския бряг къс Небесен камък и рядък шарен планински кристал, които се редуваха на ивици. Различаваха се само по герба, гравиран на прозрачната ръкохватка. Никъде в целия свят нямаше подобни оръжия, чието острие бе по-крехко от тънкостенен пясъчен часовник и по-остро от самоизострящите се Игленици на Радензам, брулени от смъртоносните ветрове на Мистичните каньони. И никога нямаше да има.