Стори й се, че усеща нечие присъствие. Не се обърна, но силата на това опипващо и леко дезориентирано съзнание я прободе и предизвика слабост в душата й.
— Господи, какво е станало с мен? — Гласът… беше… „Виркониън се е съвзел“, прошепна тя. Виркониън?
Той стоеше до тежката порта, оплетена от най-чистия метал на планината. Еднорогът се доближи и се вгледа в очите му. Черни.
Той не виждаше.
— Усещам ви. Моля, просто ми дайте знак, че сте тук!
— Тук съм.
Младият мъж се обърна по посока на гласа и протегна ръка. Дрезуилиуса я хвана.
Той сякаш се отдръпна, макар да не помръдна. Беше изумен, очите му се разшириха и Виркониън остана дълго неподвижен, взрян в нея. Но лицето му остана непоклатимо, макар че вътрешно се гърчеше в опит да се отскубне от съдбата си. Тя се усмихна тъжно. Знаеше защо.
След малко продума. Бе траяло само миг. Удар на сърцето, отмерващ времето на един вече предначертан живот.
— Аз… нищо не помня. Какво е това място? Мога да усетя някакво много силно излъчване. Лъчението на Вечноста, вселенското равновесие на непреходния времев поток. Равенство. Безсмъртие.
— Не би могло да бъде друго. Близостта на Темпоралния извор се излива в Царството и се сипе по цяла Лирика. Ние сме дълголетни, близки до Първичните светове по магическо присъствие и безсмъртие.
— Царството на Еднорогите.
Ръката му леко опипваше нейната, но тя улавяше, че самият допир е по-важен от думите.
— Вие… не сте човек.
— Да, и вие.
Непознатият се усмихна.
— Напротив, аз съм. Но вие… може би сте еднорог?
— Майка на еднорогите.
Човекът падна на колене и се поклони.
— Простете ми, Ваше Величество, неуважението.
Дланта й докосна челото му.
— Не е необходимо, рицарю. Особено когато това ви причинява такава агония. Изправете се.
Той с мъка се подчини.
— Вие сте с много силно излъчване — имате мощното съзнание на адепт на висша магия. Но все пак сте рицар Рай Зедар. Това е дарбата ви.
Тя усети, че той се подвуоми.
— Белегът ви има форма на еднорог. Защо?
— Не съм съвсем сигурен. Може би е свързано с моето вродено Съдбосказание. Но не знам почти нищо за него.
Тя се засмя.
— Така и трябва да бъде. Казвам се Дрезуилиуса.
Докато го казваше, той я изучаваше. Тя беше убедена, макар докосването му да бе леко и почти недоловимо. Не се възпротиви на опипващия му поглед, който я заливаше с нежен магически воал от топлина и сила. Драконова сила, непоклатима. Слепите му очи се взираха право в нейните. Белегът му потъмня и се затопли. Рицарят разтвори устни и ги облиза. Тя отново докосна лицето му. Болестта все още го владееше.
— Аз се казвам Виркониън Комоданин XXІ Рай Зедар — добави той след кратко колебание.
Тя улови ръката му и го поведе към своя замък. Покоите му бяха до нейните. Наричаха владенията й Стъклената планина, защото бяха изваяни от гигантски къс самородно синьо стъкло. То съдържаше в себе си много магия и свежест, която подхранваше цялото Царство.
Преди да заспи, до него достигна аромата на цветна, свежа вода. Той видя Дрезуилиуса до себе си. Усети докосването й, но нямаше вятър.
Беше кратък вик, на болка или уплаха може би. По прозрачните стени се плъзнаха синкави, галещи пламъчета, които струяха и се усукваха около нежните пръсти на Майката.
Когато отиде при него, остана безмълвна до вратата. По тялото му, покрай превръзките, се спускаха капчици влага. Ръката му беше разкървавена. Той стоеше на пода, облегнат на един висок стълб от цветни есенни кристали и стискаше ръкохватката на меча.
Младата жена стоеше тихо и чакаше. Той я усети и обърна глава в посока на порива й. Привличаше го топлината й и животното в нея го…
— Какво беше? — промълви тя едвам.
— Не помня. — Той почти не чуваше гласа си. — Но каза: „Не поглеждай към бяла пустош и черен път“.
Дрезуилиуса трепна. Не искаше, но… Пръстите й погалиха дългата до земята коса.
— Дори слепотата не може да спре съдбата ми. Аз те видях, когато ме докосна. Истина ли е, че си ти?
— Да! — Почти шепот, но остър като камбана във всемирния покой. — Аз съм твоята Смърт.
Пророчеството се сбъдна. Всичко се осмисли. Те, то, тя. Писано бе, че ще убие единствения човек, дошъл в нейния свят „сред вълнението на перлените блясъци“. Единственото същество, по-ценно от Шанса на Небесните селения, щеше да погине за нея. Единственият, който щеше да обича. Тя, която има душа само да създава, ще убие него. Защото бе майка на всички еднороги и имаше в снежнобялата си коса кичур, черен като Границата. Това бе символа на владичеството й, защото мъжките бяха черни, а женските искрящо бели.