„… Той не може да управлява и да бъде управляван“, се казваше в повелята, но в любовта и Върховното си майчинство в Царството, тя щеше да властва над него; над живота и сърцето му, така че той бе обречен да се откаже от призванието си на Рай Зедар. Дори заплахата от смърт не можеше вече да го откъсне от нея.
Той наведе глава към окървавената си ръка.
— Разкажи ми за кошмара си — прошепна тя, докато се приближаваше до него. Коленичи и взе ръката му в своите. Белезите от нокти избледняха и раната се затвори.
Той мълчеше.
— Не бих могъл — отвърна рицарят на неизречения й въпрос. — Не те мразя, напротив — обожавам те. Друго не мога да изпитвам. А има и друго — от едната страна си ти, а от другата е Скишавалишаса.
Устните й докоснаха пръстите му.
— Аз няма да остана. Ще ме открият и трябва да се върна.
Устните й докоснаха корема му.
— Ще се оставя в ръцете им, защото така трябва.
Устните й докоснаха белега му.
— Усещаш ли го? Той ще ме убие.
„Да!“
Целувка. Неговите устни докоснаха шията й.
Устните й докоснаха брадичката му.
… гърдите й…
… челото му…
… очите й…
Устните му се сляха с нейните.
Дни? Години? Часове… колко? Абсолютното безвремие на неутихващата страст. Той нямаше нужда от очи, за да опознае нейния свят… нея. Той виждаше с нейния поглед една приказна реалност. Прекрасни бяха миговете прекарани под водопада от цветя, при пръстеновидната градина, надвесена в небесата, усмивките, разменени докато беряха кристали с аромат на сладки сокове. Много мигове, които скоро щяха да си отидат с него.
Белегът посребря, но той не искаше повече да вижда хората, не искаше да носи меча. Той се беше отдал само на нея и искаше да умре в ръцете й.
Но границата се пропука, там, където се бе пропукала първоначално. Задуха вятър, заваляха сребристи кристални топчета, струпаха се мрачни облаци, сякаш дошли от Мрака. Те забраниха на светлината да се връща. Грейнаха усмихнати сърповидни луни, а цветята в цветопадите увяхваха и се стапяха. Градините се покриха със сив лед, който преобрази живинката на еднорогите в безукорни строги статуи. Закапаха тежки сълзи и приказните създания залиняха от злото и ледната завивка на Чуждия владетел. Виркониън разбра, че трябва да се върне, защото те искаха него.
Дрезуилиуса също се нуждаеше от него, но изборът принадлежеше нему, защото той умираше.
Не се сбогуваха, защото цялата им взаимност бе едно дълго сбогуване. Слепотата не объркваше ума му с липсата на светлина, защото душата му гореше в стремежа си да даде и последната си капка живот за нея.
Когато отново се озова навън, той разпозна магическите течения, насочени към Царството на Еднорогите. Те идваха от Мрачните владения, а наоколо беше пусто и чуждо. Виркониън ги игнорира и ги улови като пътеводна нишка. Тънка, светла и много пластична, нишката се промушваше през материално и нематериално.
Той вече не чувстваше деня и нощта. Държеше магията в ръка и преминваше проходи, пещери, планини и поля. Те го бяха повикали, тя се беше появила в съня му, в кошмарите, които ужасяваха нощите му. Бели, полупрозрачни пердета, а през прозореца полето с ъгловатите фигури…
Те заплашиха съществуването на други магически създания, заради него. Да, той щеше да се върне при тях, защото това бе съдбата му, преплетена със самата Майка на Еднорогите, с коса бяла като водата на бисерния извор и с черния кичур на Съвършенството, и с жена — демон, към която изпитваше неовладян стремеж и удивление.
Мостът беше спуснат. „Силата е блясъкът“, бе извикал Черноглавия. Да, силата е в блясъка на острието, в блясъка на неговия меч.
Виркониън беше оставил Клурредивай. Заби го точно пред стената с перлен блясък. Щеше да влезе невъоръжен и да се изправи беззащитен пред пазачите на моста. Щеше да влезе смъртен. За да го обладае смъртта пред очите й и да види тя неговата непреклонност…
Той беше дете на Светлината, което обичаше дъщеря на Мрака!
„… В същия миг, в който рицарят Виркониън Комоданин Рак ен-ал Зениум XXІ Рай Зедар, потомък на древния род на правозащитниците, стъпил във Владенията на Мрака, там, далеч отвъд Проходът на Плачовете, мечът на седмия от братята Зедари, просъществувал повече от 2000 години, се пръснал на три части, а от всяка се родило свещено дърво. А когато те сплели потоците си в един, поникнало чудното Триплетното Виркониево дърво. Това дърво увило клоните си и завинаги се сляло с Царството на Еднорога в Арката на рицаря, която символизирала целостта на трите пътя на Съдбините…
… На другия край на света погинала млада жрица от храмовете на СКОРИН, Лудиня Комоданина…“