Джордж отново усети, че го теглят към гората и отново се възпротиви. Но Хамс впрегна още мускули и преодоля съпротивата. Като се тресеше чудовището измина половин метър и се закова на място.
И за втори път през този ден Джордж бе принуден да измени своето мнение за Вивиан Белиз.
— Аз ви вярвам, мистър Майстър… Джордж — каза тя. — Не искам да се връщам. Кажете какво трябва да правя?
— Ето, така те харесвам! — каза Джордж, като помисли известно време. — Ако си в състояние да създадеш ръце ще бъде най-добре.
Борбата продължаваше.
— Противникът се определи — каза мис МакКарти на Хамс. — Сега всичко е ясно.
— Така е! Напълно ясно.
— Майор Хамс — решително каза тя. — Вие май също сте против мен, а?
— Май е така? — нерешително каза Хамс.
— Така е! Щом го казвам или мисля е вярно. Сега ми кажете: Майстър къде се намира — отляво или отдясно?
— Отляво, поне това знам със сигурност. Виждам стеблата на очите му.
— Прекрасно!
Ръката на МакКарти се издигна. В дебелите, като кремвирши пръсти, бе стиснат камък с остър връх.
Джордж с ужас видя тази ръка да се извива на изпъкналото тяло на чудовището. Дългият като нож камък се забоде леко и изпитателно в повърхността на тялото само на три сантиметра от мястото под което се намираше неговия мозък. После юмрукът се вдигна и замахна. Остра болка прониза биолога и го накара да се усети като ранен звяр.
— Мисля, че не е достатъчно дълга — каза МакКарти, отново сгъна ръката и удари по същото място. — Не — замисли се над резултата. — Ще ни потрябва още доста време. — после се обърна към съратника си. — Майор Хамс, сега ще опитам отново, а вие доложете, дали сте забелязали някаква реакция в стеблата на очите на Майстър.
Болката разкъсваше нервите на Джордж. С едното си вече полусляпо око той наблюдаваше за зародиша на ръка, който, за съжаление така бавно, растеше под долния край на тялото. А с другото като омагьосан следеше ръката на МакКарти, която бавно се издължаваше в неговата посока. Но странно, сякаш растоянието вместо да се съкращава, се увеличаваше.
Плътта на чудовището пълзеше на различни страни и увличаше мис МакКарти със себе си. А тя нанесе отново удар и в него вложи цялата си злобна сила. Но този път болката бе значително по-слаба.
— Майоре — запита гласът и, — какви са резултатите?
— Никакви — отвърна храбрият войник. — Май никакви. Между другото, струва ми се, че леко се придвижваме напред, мис МакКарти.
— Лъжете се жестоко — отвърна тя. — Изтласкват ни назад. Бъдете бдителен, майоре!
— Не — запротестира Хамс, — ние наистина се движим в посока на гората. Ей богу, аз съм отпред, а вие ме следвате.
— Майор Хамс, аз се движа напред, а вие ме следвате, ясно ли е!
Джордж се огледа и видя, че и двамата са прави. Тялото на чудовището бе загубило закръглената си форма и се разтягаше в направление Хамс — МакКарти. По средата се бе образувало нещо като пояс. Вътре също всичко бе в движение.
Четирите мозъка сега се намираха не в ъглите на квадрат, а на правоъгълник.
Нишките на гръбначните мозъци също бяха изменили разположението си. Неговият мозък и този на Вивиан сякаш си запазваха местата. Докато тези на Хамс и МакКарти се отдалечаваха.
Изглежда съществото meisterii се делеше на две, след като бе достигнало маса около двеста килограма; при това разпределяше съквартирантите поравно във всяка своя половина: Хамс и Майстер в едната, МакКарти и Белис в другата.
Джордж се досети, че при следващото деление всяка особа ще бъде принудена да се ограничи с един мозък, а при още едно — отново ще се появи чудовището в първоначалното му състояние: незаселен, скрит и очакващ поредната жертва, която ще има нещастието да се спъне в него.
Но следователно, подобно на обикновената амеба, този удивителен организъм е безсмъртен. Ако се изключат нещастните случаи, той никога няма да умре, а само ще расте и ще се дели.
За съжаление, иначе стоят нещата с квартирантите му — тъканите им стареят и умират… Но всъщност, така ли е това? Нали нервната тъкан не може да расте, а при него и мис МакКарти тя се разрастна. Никакво съмнение: новата им нервна тъкан не можеше по никакъв начин да бъде от старата. Тя е копие, имитация, създадена от организма на чудовището по модел на чуждеродните образци.
Но копието не отстъпваше по нищо на оригинала — новата и стара тъкан проникваха една в друга, аксоните се протягаха към дендритите и в резултат мускулите се съкращаваха и отпускаха по команда. С други думи, копието работеше изправно. Следователно, когато нервните клетки се състарят, те ще бъдат заменени. И в края на краищата и последната негова клетка ще умре и ще изчезне първоначалната система, човекът напълно ще премине в структурата на чудовището, но „различието, което не поражда различие, не е различие“. В същност, квартирантът ще продължи да бъде квартирант, но вече безсмъртен.