Джордж не отговаряше. Поразително! Той повече не се страхуваше нито за себе си, нито за Вивиън. Бе го обхванала чудовищна ярост. В ръката му отнякъде се вля сила. Съсредоточи се с бяс и помисли: „Повече! По-силно! По-дълга! Ръка!“
Ръката се променяше пред очите му, изпълваше се с яка плът, удължаваше се, набъбваше и мускулите оформяха неравен релеф. С ръката на Хамс ставаше нещо подобно. Той се захвана да прави втора ръка. Хамс последва примера му.
Край Джордж повърхността на съществото сякаш вреше. Освен това забеляза, че продълговатото тяло на чудовището забележимо намали обема си. Неговата дихателна система не бе пригодена за подобна битка и то изяждаше самото себе си, като смилаше собствените си тъкани, с единствената цел да не се задуши.
При какъв минимален обем, то може да изхранва двама съжители?
И от кой мозък ще се избави най-напред?
Нямаше време за мислене. Хамс се разтършува в тревата с втората си ръка, не намери нищо подходящо за оръжие и… внезапно така се дръпна, че тялото на чудовището се разкъса.
Процесът на деление завърши…
„Какво ли ще стане с Вивиън и МакКарти?“ — мина му през главата и за част от секундата рискува да погледне назад. Там се намираше само една безформена яйцевидна купчина. А като върна в първоначалното положение очите си, забеляза полуоформената ръка на Хамс да извлича от тревата дълга пръчка и да се кани да го халоса с нея по стеблата.
Склонът на брега бе на метър вляво. Джордж преодоля това растояние с един рязък скок. Те се захлъзгаха надолу, заклатиха се, за миг замряха, като яростно се бориха ръка за ръка и полетяха към дъното. Вдигна се облак от прах и листа. Описаха невероятна траектория и с мокро шляпване се заковаха на място.
Сякаш вселената се завъртя за последен път и спря. Джордж, полуослепял от падането и болката, се опита да намери опора, напипа ръката на Хамс и яко я сграбчи.
— Ах, по дяволите! — изруга гласът на Хамс. — Май свършвам! Ранен съм, Майстър! Е, давай де, довърши ме. Какво чакаш още? Не си губи напразно времето.
Джордж го погледна подозрително и не отслаби хватката.
— Какво ти става?
— Казах ти, че загивам — отвърна ядосано майорът. — Парализиран съм. Не мога да се помръдна.
Те бяха се стоварили върху неголям изгладен от водата камък, с каквито бе осеяно руслото на реката. Те го обвиваха отвсякъде и тъпия връх на този камък се бе оказал точно под гръбначния мозък на Хамс и само на няколко сантиметра от главния.
— Майоре — каза Джордж, — възможно е нещата да не са чак толкова лоши, колкото изглеждат. Ако се откажете от борбата и преминете напълно в мое разпореждане, може би ще успея да ви го докажа. Съгласни ли сте?
— Че какво да правя? Пречупен ми е гръбнака!
— Това е моя грижа. Съгласен ли си или не?
— Да, разбира се. Това е съвсем порядъчно предложение от твоя страна, Майстър. Твърд факт. Давам думата си, а тя все още нещо означава, нали?!
— Отлично! — каза Джордж.
Като напрегна всичките си сили, той свали тялото им от камъка. После погледна склона по който се бяха изтъркаляли. На това място той беше прекалено стръмен, следователно трябваше на друго място да търси удобен път. Обърна се и погледна на изток по тънкото ручейче, което едва-едва църцореше по средата на руслото.
— Нещо затруднява ли те? — запита Хамс.
— Да, трябва да намеря път за горе — нетърпеливо отвърна Джордж. — Може би ще успея да помогна на Вивиън.
— А, да… извинявай, но аз мислих само за себе си, Майстър. Но кажи ми, моля те…
„Едва ли е още жива — мрачно мислеше Джордж. — Но дори и да има най-малка надежда…“
— Ти ще се оправиш — каза той. — Ако се намираше в предишното си тяло, подобна рана щеше да бъде смъртоносна или в най-добрият случай щеше да си инвалид до гроб, но с това същество, нещата стоят съвсем различно. е оздравееш така лесно, както успя да си оформиш новата ръка.
— Дявол да го вземе — изруга отново Хамс, — как само не помислих за това? Какъв глупак съм! Но Майстър, тогава ние напразно сме си губили времето да се убиваме един друг, а? Иначе казано…
— Не! Ако ви беше размазал мозъка, организмът на чудовището просто щеше да го смели и аз щях да бъда убит. Но като изключим подобни отвратителни жестокости, аз съм сигурен, че сме безсмъртни.
— Безсмъртни — повтори Хамс. — Дявол да го вземе, това е нещо съвсем друго…
Брегът започна да се снишава и на едно място, където влажната почва бе осеяна гъсто с камъни, ги посрещна плавно спускане, което имаше напълно преодолим характер. Джордж тръгна към него.