— Майстър… само миг по-късно се обади Хамс.
— Какво има?
— Знаеш ли, ти си прав. Започна да ми се възвръща осезанието… Чуй ме, Майстър, а има ли нещо, което това чудовище не може да прави? Ето например, как смяташ, не бихме ли могли да се съберем отново с едно… както по-рано, а?
— Възможно е — поривът на Джордж бе съвсем естествен. Тази мисъл го занимаваше отдавна, но сега не бе настоен да я обсъжда с Хамс.
Те стигнаха средата на склона.
— В такъв случай — замислено каза Хамс, — това нещо може да се използува и за военни цели, нали? Този, който занесе чудовището във военното министерство, ще бъде обезпечен до самия си гроб.
— Когато се разделим — каза Джордж, — можеш да правиш каквото си искаш.
— Но това не е истинско решение, дявол да го вземе! — отвърна с раздразнение Хамс.
— Защо?
— Защото тогава те могат да намерят и друго същество.
Хамс изрече тези думи, после изведнъж протегна ръце, хвана доста голям камък и го измъкна от леглото му, без Джордж да успее да му попречи. Над него се намираше още по-голям камък, който се разклати и започна да се свлича надолу.
Джордж, който се намираше точно под него, изведнъж усети, че сякаш е прикован за мястото си.
— Много съжалявам… чу гласът на Хамс, в който различи искрено съжаление. — Но ти знаеш, какво е това Службата по Безопасност. Аз просто не мога да рискувам.
Сякаш камъкът падаше цяла вечност. Още два пъти Джордж напрегна всички сили, да мръдне настрани, но като не успя инстинктивно подложи под него ръцете си. И в последния миг той ги премести вляво от центъра на надвисващата сива грамада… Тя рухна!
Ръцете се пречупиха като тревички и нещо сиво закри небето. Ударът, който понесе, бе така силин и ехтящ, сякаш ковашки чук се стоварваше на наковалнята.
И нещо се плисна.
Но той продължаваше да бъде жив! Поразителен факт, който занимаваше още дълго мисълта му, слез като камъкът с грохот разкъсваше тишината падайки надолу по склона. По едно време Джордж успя да погледне надясно от себе си.
Усилието на пречупените сега ръце, се бе оказало достатъчно да премести пътя на падащия камък на тридесетина сантиметра надясно… И тази половина на чудовището, където се намираше мозъка на Хамс, представляваше нещо като сплескано тесто. Той дори успя да забележи няколко петна сиво вещество, разтварящо се бързо в зеленикавата маса, която бавно се обединяваше в едно цяло.
Изминаха двадесет минути и последните следи на размазания мозък изчезнаха. Чудовището отново прие нормалната си продълговата форма. Джордж усети болката да утихва. Още пет минути и изтерзаните ръце така укрепнаха, че можеше вече да ги ползува. Сега те повече приличаха на човешки. Появиха се сухожилия, нокти и дори познатите му бръчици по кожата. В друго време той би размишлявал блаженно по този повод, но сега бързаше и едва обърна внимание на факта.
Изкачи се нагоре по склона на брега. На сухата треба, на тридесет метра от него, неподвижно лежеше с плавно извита гърбина сиво-зеленикаво тяло, точно като неговото.
Разбира се, то имаше само един мозък.
Чий беше?
Почти сигурно МакКарти бе победила. Вивиън нямаше никакви шансове да оцелее. Но как да си обясни, че ръката бе изчезнала безследно?
Джордж нерешително обиколи съществото и така успя да го разгледа по-добре.
На другата страна видя две тъмно-кафяви очи, които го гледаха със странно и неопределено изражение. Миг по-късно тялото му потрепера и неволно се премести напред.
Вивиан имаше кафяви очи!
Джордж добре си ги спомняше. Кафяви очи и дълги гъсти мигли на нежното лице… Но доказва ли това нещо? А какви бяха очите на МакКарти? Това не можеше да каже по никакъв начин.
Съществуваше само един начин да разбере това.
Джордж се приближи още по-близо, като се оповаваше на предположението си, че някаквата си там meisterii поне е достатъчно развит и не поглъща представителите на собственото си племе…
Двете тела се докоснаха, залепиха се и започнаха да се сливат. Сега Джордж наблюдаваше процесът на делението в обратен порядък. Плътта на споените гъсеници заприлича отначало на гиричка, после на яйце и накрая прие обичайната си гъсеницообразна форма. Неговият мозък и другиият се сближиха и нишките на гръбначните им мозъци се пресякоха под прав ъгъл.
Едва сега той забеляза нещо странно в другия мозък — изглеждаше доста по-светъл и малко по-голям от неговия; а и очертанията му бяха по-резки.
— Вивиън? — съмнението проби път в гласът му. — Ти ли си това?
Не последва отговор.
Той запита още веднъж и още веднъж е още…