Биологът Майстър бе окачил по дрехите си цял ансамбъл от разнообразни кутии за образците. Майор Хамс носеше аварийното снаряжение, бинокъл и карабина. Вивиън Белис, минеролог, която разбираше толкова от работата си, колкото й позволяваше краткия тримесечен курс, носеше пушка с къса цев, геологическото чукче и торба за събраните парчета. Мис МакКарти — наричаха я само по фамилия — нямаше никакво отношение към науката. Тя бе закрепена към групата от Службата за Гражданска Безопасност. На кръста й висяха два огромни пистолета и патрондаш наблъскан с патрони. Нейното единствено задължение бе да пръсне на парченца черепа на всеки член на групата, заловен при използуването на непозволени средства за общуване или държащ се странно в някакво отношение.
Когато започнаха втората обиколка по спиралата, те се натъккнаха на пресечена камениста местност и няколко къси и стръмни долчинки, повечето от тях изпълнени с прашни посивели стъбла на мъртви растения. Когато влязоха в една от тях, Джордж, трети във веригата (пред него се намираше Гамс и Белис, а МакКарти оформяше опашката), реши да се отклони настрани, да мине по една каменна плоча и да изследва разстителните стъбла, които се намираха в далечната страна. На тази планета той тежеше най-много двадесет килограма, а плочата изглеждаше така, сякаш бе забита в земята. Но едва бе стъпил на нея и усети че тя се накланя и губи опора, завика, падна и забеляза, как Хамс и Белис застинаха като кадър на забавена филмова лента. Чу шума на падащите камъни, над него се разгърна нещо като разперило се одеало от листа и кал и успя само да помисли: „Като при меко кацане…“ Това бе всичко, докато не се осъзна с усещането, че е погребан жив и освен очите всичко друго е умряло.
Макар увереността му, че от предишния Джордж Майстър е останала само нервната система, не се подкрепяше от преки наблюдения, доказателствата за това бяха прекалено убедителни. Достатъчно бе, че състоянието на упойване от първите часове премина, но нервите му не съобщаваха нищо за положението на туловището, главата, ръцете и краката, които той преди малко владееше така добре. Затова пък усещаше, разбира се, доста неопределено, че е сплескан и разхвърлен по огромна площ. Когато се опитваше да мръдне пръстите си, получаваше такъв множествен отговор, че се оприличаваше на стоножка. Той не чувствуваше изтръпването, което би следвало да се появи след продължителен паралич, а освен това не дишаше. Но мозъкът му изглежда добре се спабдяваше с хранителни вещества и кислород, защото работеше отчетливо, мислите бяха ясни, чувствуваше се здрав и напълно нормално.
Дори глад не усещаше, въпреки че вече дълго време бе изразходвал енергия. В зависимост от гледната точка, нещата изглеждаха двуяко — или нямаше повече стомах, стените на който да могат да се свиват, или организмът, в който така неусетно пътешествуваше, бе се заситил от ненужните му тъкани на тялото на бившия Джордж Майстър…
Изминаха два часа, слънцето започна да залязва и започна да вали дъжд. Капките бяха огромни, падаха бавно и човекът усети пляскането им по „кожата“, но не знаеше дали трябва да се опасява или не; за всеки случай запълзя към един избуял храст и се скри под широките му листа. Валежът спря, когато бе станало тъмно и той ссметна, че сега единствен смисъл има оставането му на място до утрото. Джордж не усещаше умора и през главата му премина любопитна мисъл: ще продължи ли да изпитва нужда от сън? Той се настрои на експериментаторска вълна и зачака организма сам да отговори на въпроса.
Времето минаваше, а той още бе буден, без да усеща и най-малката нужда от сън. Започна да размишлява — дали това е отговора? Внезапно в далечината се появиха две огънчета. Бавно премествайки се насам натам, те се приближаваха към него.
Джордж ги наблюдаваше с такова засилено внимание, в което се смесваха и професионалното любопитсто и нарастващата тревога. Огънчетата се приближаваха и започна да се различава, че те са закрепени на дълги и тънки стебла, подаващи се от мрака под тях. Това или бяха органи за осветяване, като при някои дълбоководни риби, или просто луминесциращи очи.
Човекът започна да се вълнува. Очевидно в нервната му система се бе появил адреналин или нещо от този род. Но това да остави за по-подходящо време, а сега да решава по-важния въпрос. Как да се отнася с приближаващото се същество: дали е от тези с които meisterii се храни, или то се храни с него? И ако последното е вярно, какво да предприеме?