— Вие сте създали крака и стебла за очите си, при това сами си признахте. А щом е така, бихте могли да сътворите и уста. С нея ще оповестим пристигането си.
— За съжаление, не е така лесно — отвърна Джордж. — Само с уста няма да ни се размине, трябват и зъби, небце, език, меко и твърдо гърло, дробове или нещо подобно, гласни струни и диафрагма, която да задвижва целия този апарат. Съмнявам се, че е въобще възможно. Та нали когато мис Белис се обади, тя го направи по начина, който използуваме и сега. Тя не…
— Прекалено много си отваряш устата — сряза го мис МакКарти. — Майор Хамс! Мис Белис! Вие ще създадете гласовия апарат! Който успее пръв, ще получи поощрение със записване в личното му досие. Започвайте!
Джордж, който не бе призован да се труди по този въпрос и следователно изключен от състезанието, се захвана да си възвръща слуха. Както му се стори, съществото в което се намираха, прилагаше своеобразен принцип на разделение на труда. Те двамата с Хамс, които попаднаха първи в желатиноподобната маса, си бяха запазили зрението, докато слухът и осезанието бяха предоставени за следващите ги. Като принцип бе превъзходно и Джордж нямаше никакви възражения. Но не му допадаше това, че мис МакКарти монополно се разпорежда с една част от сенсорния им апарат.
Дори и да успее да се договори с Хамс и Вивиан, макар и в дадения момент надежди за това да нямаше особени, то МакКарти все едно ще удря спирачките. А много е възможно, че в най-близкото бъдеще животът им ще зависи от това, дали слухът ще бъде под негов пълен контрол.
В началото го привлякоха изреченията, които си разменяха двамата съревнуваващи се. „Става ли нещо?“ „Май не!“ Те пъхтяха, нещо измънкваха, пуфтяха и с раздразнение безузпешно се опитваха да преминат от телепатично общуване на звуково.
— Заповядвам ви, замълчете! — изкряска накрая мис МакКарти. — Съсредоточете се само на нужните органи. Вие сте се разшумяли като две глупави магарета!
Докато те се караха, Джордж се захвана за работа, като прибягна отново да изпитания вече начин. Затвори очи и си представи, как зъбатото същество се промъква през нощта в тъмнината към него: Тап-тап! Бав! Тряс! и пожела с пълни сили да има уши с които да долавя и най-дребните шумове навън. Измина доста време, преди да му се стори, че нещо е постигнал… Но може би това са само телепатични звуци, които така безгрижно издава някой от останалите? Бър-бър… дряс… дрън… тап-тап…
Джордж се разтревожи не на шега и отвори широко очи. Само на педесетина метра от него, на противоположния бряг на равен каменист склон, обрасъл с нещо като черни бамбукови пръчки, прилични на копия, се показа човек с униформа. И когато пред него се размърдаха стеблата с непонятно предназначение, той застина на място от изумление и вдигна карабината.
В случая Джордж извърши единственото възможно — търти да бяга. И веднага вътре се вдигна страшен шум и мускулите на краката му затанцуваха с остри гърчения.
— Бягайте, дявол да ви вземе! — извика той разярен. — Там е войник с…
Раздаде се оглушителен грохот и Джордж усети зверска болка под кръста. Вивиан завика пронизително. Борбата за притежаване контрола над съвместните им крака се прекрати и те се понесоха бясно напред под прикритието на близките камъни. Отново се раздаде изстрел и Джордж чу, как парчетата разбит камък се разлетяха със свирене през листака над главата му. Те се хвърлиха надолу, после изкачиха на един дъх склона и минавайки край ниските дръвчета скочиха в гората от високи дървета с голи клони.
Като забеляза яма изпълнена с листа, Джордж се устреми към нея, като се пребори с желанието на някой да бяга по права линия. Едва се бяха пльохнали вътре и трима войници изтичаха край тях. Тихо и мирно, без да шавнат, те пролежаха цял час.
Вивиан не преставаше да стене. Като вдигна внимателно стеблата на очите си, Джордж видя няколко остри каменни парчета, да са се забили в желатиновата плът на чудовището, в долния му край на тялото. Провървяло им беше. Още мъничко и парчетата щяха да попаднат в тяхната част.
Гледката пробуди професионалния интерес на Джордж. Повърхността на това, което сега бе тяхно тяло, цялата сякаш ферментираше: ту се отваряха, ту се затваряха дребни ямички. Плътта кипеше, но мехурчетата въздух не излизаха отвътре, а се захващаха на повърхността и започваха да потъват навътре…
И съвсем дълбоко под пъстрата повърхност на огромното, приличащо на гъсеница тяло, се виждаха четиир разпълзяващи се тъмни сгъстявания — несъмнено четирите живи мозъка на Хамс, Белис, МакКарти и неговия.