— Прав си, дявол да те вземе! — изрече Хамс. — Но ако това нещо се храни с хора… то аз искам да кажа…
— До появата ни тук не е имало хора — прекъсна го сухо Джордж. — Подхожда му всякакъв вид белтък, но единственият начин да узнаем това е да пробваме на практика. И колкото по-скоро, толкова по-добре!
Той тръгна на път, като пое по онова направление, което ги водеше колкото се може по-далеч от лагера. „Най-малкото — помисли си той, — ако се отдалечим достатъчно, те ще ни загубят дирите“.
III
Грамадното тяло, приличащо на гъсеница, излезе от гъстата гора и се заспуска по дългия склон, покрит с килим от твърда като метални проводници мъртва трева и след малко в долината, достигна руслото на реката, в което все-още течеше тънка струйка вода. Далеч надолу по течението, до брега, който почти не се виждаше през приличащите на скелети храсти, се намираше стадо от някакви животни, които напомняха по нещо на свине. Джордж доложи на останалите за видяното и започна да се промъква внимателно към нищо не подозиращите същества.
— Откъде духа вятъра, Вивиан? — запита той момичето. — Усещаш ли го?
— Не — отвърна тя. — При спускането изглежда бе срещу нас, а сега… май не е променил посоката си.
— Това е добре. Така ще се спуснем незабелязани.
— Но нали… не се каним да ги ядем, а?
— Същото и аз бих те попитал, Майстър — дочу се и гласът на майор Хамс. — Е, не съм кой знае, колко претенциозен, но да си кажа правото…
На Джордж също му се повдигаше: като останалите и той бе израснал на диета от синтетични храни, но сега възрази енергично:
— Какво друго ни остава? Имате очи, и нима не виждате, че наближава зима? И при това след знойно лято без валежи. Голи дървета, пресъхнали реки. Или ще ядем месо, или нищо няма да ядем, или може би… предпочитате насекоми!
Отвратеният Хамс от предложението мърмори още известно време, но се предаде и млъкна.
Видяни отблизо животните още по-малко приличаха на свине и с още по-неапетитен вид. Телата им бяха слаби и сякаш разделени на отделни части, цветът бе розовосив, а над четирите къси крачка и между широките разтворени уши се подаваха тъпи и зъбати зурли. Те се ровеха в почвата и понякога нещо намираха и тогава лакомо замляскваха.
Джордж изброи над тридесетина животни. Те се държаха близо едно до друго и стадото обхващаше сравнително малко пространство между храстите и реката. Движеха се сравнително бавно, но късите им крака подсказваха наличието на значителни сили. „Навярно могат добре да осакатят някой, ако се наложи“ — помисли си Джордж.
Напред се придвижваше педя след педя, като бе спуснал очите си на възможно най-ниското положение и замираше веднага щом някое от животните повдигаше глава. И колкото повече се приближаваше, толкова по-предпазлив ставаше. Но когато до най-близкото животно оставаха само десетина метра, МакКарти изведнъж го сряза:
— Майстър, а замисляш ли се, как именно ще изядем това същество?
— Не приказвайте глупости! — ядоса се той. — Ние…
И тогава му хрумна мисълта, че чудовището може да се е отказало от нормалния си начин на хранене, след като е било заселено от новите си наематели? „Очаква ли от нас, да създадем зъби, хранопровод, и въобще всичко останало? Едва ли?! Преди да го направим, ние ще умрем от глад! Но от друга страна, то би трябвало да изостави нормалния си начин на хранене, иначе би смляло съжителите си при първия обед. Ето къде се намира разковничето!“
— Е? — запита МакКарти.
Не. Не може да е така. Джордж бе убеден. Само, че нищо не можеше да обясни сега. И въпреки това, мисълта бе неприятна… И какво ще стане, ако храната стане съквартирант, а наемателят се превърне в храна?
В този миг най-близкото животно вдигна глава и четирите остри червени очички се впиха в това, което сега бе и Джордж. Увисналите уши щръкнаха. Нямаше време да се размишлява повече.
— Видя ни! — Извика Джордж. — Напред!
Сякаш всичко наоколо се раздвижи. Само преди миг те лежаха неподвижно на боцкащата суха трева, а сега се носеха напред с бързината на мощен експрес. Стадото галопираше пред тях. Бясно галопиращите крака на най-близкото животно постепенно нарастваха по размери. Те го настигнаха, натиснаха го с цялото си тяло и продължиха да тичат напред.
Джордж погледна назад и видя животното да лежи на земята неподвижно, било мъртво, било в безсъзнание.
Настигнаха още едно и само го докоснаха. „Наркотик — като оззарение премина през главата на Джордж. — Достатъчно е едно допиране. Ха така, още едно и още едно. Разбира се, че можем да ги смелим — помисли с облекчение. — Чудовището смила плячката си избирателно, иначе не би могъл да остави недокосната нервната ни тъкан“.