Рената Пакарие
Двамата братя близнаци
Една жена имала двама сина близнаци. Единия тя нарекла Луемба, а другия — Мавунгу.
В деня на тяхното раждане наречницата дала на майка им две кръгли и гладки камъчета и казала:
— Тези камъчета ще пазят от зло твоите синове! — и добавила: — Окачи ги на шиите им и ги предупреди, като пораснат, да не ги снемат оттам.
Така и направила жената. Момчетата пораснали и станали много красиви. Един ден Мавунгу, комуто било дотегнало да живее все на едно и също място, решил да тръгне по широкия свят, за да търси приключения.
— Аз не ще ти попреча да заминеш — рекла майка му, — но сме толкова бедни, че не мога да ти дам нищо за из пътя.
— О, не се грижи за това — отговорил младежът, — време е да изпробвам силата на моето камъче.
Простил се с майка си и брат си и се отправил към гората. Като стигнал там, откъснал няколко стръка трева, допрял ги до камъчето си и рекъл:
— Сега ти се превърни на кон! — и хвърлил на земята най-дългия стрък трева.
— А ти стани нож! — продължил да нарежда той, като прегънал на две другия стрък трева.
— А ти се превърни на пушка! — заповядал той на третия стрък трева.
И незабавно един красив кон затропал до него, един нож се окачил на пояса му и една прекрасна пушка увиснала на рамото му.
Мавунгу се зарадвал, качил се на коня и потеглил. Яздил дълго време, докато се почувствувал изморен и гладен.
— Камъче, ще ме умориш от глад! — казал той и го пипнал.
Трябва да ви кажа, че недалеч от мястото, където Мавунгу се бил спрял да яде, имало един хубав град. Той се управлявал от цар, който имал само една дъщеря и тя била много галена. Девойката била на години за женене, но макар и мнозина да я били искали за жена, тя отказвала на всички, тъй като никой не и харесвал.
Мавунгу стигнал до града и се спрял на брега на реката, която течела край него. Там била и царската дъщеря със своите приятелки. Щом зърнала младия странник, изтичала бързо при баща си и майка си и им рекла:
— Видях мъжа, когото искам за съпруг, и ще умра, ако не се оженя за него! Бащата изпратил хора да посрещнат младия чужденец и го поканил на пиршество в дома си.
Мавунгу направил много добро впечатление на царя. А когато момъкът му поднесъл ценни дарове, алчният цар не се поколебал да му предложи да се ожени за дъщеря му.
— Ако става дума за момичето, което срещнах на реката, приемам на драго сърце — казал Мавунгу.
И сватбата им била отпразнувана с много радост и веселие.
А сега трябва да ви кажа, че в дома на младите съпрузи имало три големи огледала, които били грижливо покрити.
Мавунгу, разбира се, бил много любопитен да разбере какво се вижда в тях.
— Жено — казал той един ден, — защо тези огледала са покрити?
— Защото не са огледала като всички останали — отговорила му тя.
— Покажи ми ги тогава.
— Внимавай, защото това е много опасно!
— Моля ти се, покажи ми ги, колкото и да е опасно.
Момичето дръпнало платното, което покривало първото огледало, и … веднага Мавунгу видял в него родния си град с всичките му улици и къщи; можал да види дори и собствения си дом и се почувствувал много честит.
— Не разбирам какво лошо има в това, че видях града, където съм роден — рекъл той на младата си жена.
— Да, знам — отговорила жена му. — Който погледне в това огледало, вижда родния си град с всичките му улици и къщи. В другото огледало пък вижда градовете, през които някога е минал.
И като рекла това, открила второто огледало, в което Мавунгу видял едно след друго всичките места, през които бил минал по време на своето пътуване.
— А третото огледало?
— Третото огледало не може да се открие.
— Защо?
— Защото ще видиш града, от който никой не се връща.
— Покажи ми го! — извикал Мавунгу и дръпнал платното, което покривало третото огледало.
Това, което видял, било страшно, но младежът се загледал продължително и почувствувал силно желание да отиде в този град.
— Трябва да отида там! — казал той на жена си.
— Знаех си аз, знаех си — разплакала се младата жена. — Заклевам те, не отивай там, защото няма да се върнеш никога!
— Не бой се — засмял се Мавунгу, — моето камъче ще ми помогне.
Съпругата плакала много, но младият мъж бил решил да отиде, взел коня си, пушката н ножа и тръгнал за града, от който никой не се връщал.
Препускал той дни наред, докато накрая му се сторило, че е близо до града, който търси. Като се поогледал наоколо, видял една старица, седнала до голяма купчина от бели и черни камъни.
— Бабо, имаш ли огън да си запаля лулата? — я попитал Мавунгу.
— Слез от коня и се приближи — отговорила жената.