Мавунгу направил така, както му казала жената — слязъл от коня си и се приближил, за да си вземе огън.
Но щом старата жена докоснала ръката му, младият човек се превърнал в черен камък, а конят му в бял. Жената търкулнала двата камъка близо до купчината, после си седнала доволна на мястото.
Минало много време. Луемба, учуден, че брат му все още не се е обадил, един ден казал на майка си:
— Мамо, мисля, че с Мавунгу се е случило нещо; реших да отида да го потърся.
— Добре си намислил, синко — казала майката, — само не забравяй да ми пратиш вест, както стори брат ти.
Луемба отишъл в гората, откъснал няколко стръка трева и с помощта на своето камъче, превърнал единия от стръковете в кон, другия в нож, а третия в пушка. Послетръгнал на път.
Пътувал много дни, най-после пристигнал в един град. Това бил градът, в който Мавунгу се бил оженил.
Щом кракът му стъпил на главната улица, много народ се струпал около него и всички викали:
— Той се върна! Той се върна!
— Съобщете на царската дъщеря, че мъжът и се върна!
— Върна се Мавунгу, съпругът на царската дъщеря!
Като чул тези викове, Луемба разбрал, че тук сигурно ще научи нещо за брат си Мавунгу; но дори не успял да попита каквото и да било, защото, щом слязъл от коня си, една прекрасна девойка го прегърнала и му казала:
— Най-после се върна, съпруже мой! Луемба отстранил момичето от себе си и му казал много любезно, че трябва да има грешка, тъй като той не е Мавунгу.
— Ти се шегуваш, съпруже мой — засмяла се жената и започнала да скача от радост. После заповядала да приготвят голямо пиршество, на което поканила всички жители на града.
Напразно Луемба се опитвал да обясни кой е той, но нито жената на брат му, нито царят, нито другите жители на града искали да му повярват. Накрая дори никой вече не искал да го слуша, затова младежът трябвало да млъкне и сам да се помъчи да открие какво е станало с Мавунгу.
Това му се отдало скоро. Щом пиршеството завършило и Луемба влязъл в къщи, младата съпруга казала усмихнато:
— Мисля, че ти е минало желанието да гледаш в огледалата.
— Съвсем не — казал веднага Луемба, който бил забелязал веднага трите огледала, закрити с платно. — Моля те дори да ми ги покажеш.
Този път младата жена не се противила и Луемба можал да види както града, в който се е родил, така и местата, през които бил минал, а накрая много внимателно се вгледал в града, от който никой не се връща.
— Ще ми разправиш ли после как успя да се върнеш? — попитало момичето. Луемба веднага разбрал, че това е мястото, където е отишъл брат му и откъдето не се е върнал, затова, без да губи време, рекъл:
— Сега се сетих, че в града съм забравил нещо много важно. Ще отида да го взема и веднага ще се върна.
Младата съпруга въздъхнала, но нямало какво да каже, тъй като била убедена, че той отново ще се върне.
— Добре, върви, щом мислиш, че трябва отново да отидеш. Аз ще те чакам. Не бързай!
Луемба веднага възседнал коня си, взел ножа и пушката и препуснал в галоп.
Дълго препускал, докато достигнал до купчината от бели и черни камъни. А до купчината същата старица седяла и чакала.
— Бабо, можеш ли да ми дадеш огън да си запаля лулата? — попитал я Луемба.
— Слез от коня си и се приближи — отговорила старата жена.
Луемба слязъл, но вместо да й подаде ръка, хвърлил върху нея своето камъче.
За един миг земята под старата жена се разтворила и тя изчезнала с ужасен вик.
Луемба веднага се приближил до купчината с камъни и започнал да ги докосва със своя. Черните камъни се превърнали в множество младежи, а белите в също толкова коне.
Естествено, че сред младежите той веднага разпознал Мавунгу. Двамата братя се прегърнали радостно. После възседнали конете си и се завърнали в града, където съпругата на Мавунгу търпеливо очаквала мъжа си.
Можете да си представите колко голямо било учудването на всички, като видели заедно двамата братя, които толкова много си приличали.
После Луемба отново заминал да доведе майка си. В стаята на младите съпрузи ги нямало вече трите огледала, защото в момента, в който старата жена изчезнала, изчезнали и трите лъскави огледала. И вече не се чула нито дума за града, от който никой не се връщал.