Съмнението се породи у Стамен още първия ден. Ти само името му чуй: Ви-хър. Момчешка работа, нафукана. Де ти разбира какво е майчина мъка — да роди, да отчува? Пък и от глада е станало люто, на всичко налита… Обзет от своето подозрение, изнервен от принудителното безделие, Стамен изпитваше почти неприязън към другаря си. Тая черна, ситна коса — да не е в Балкана, ще кажеш, че на женски апарат я е къдрило. И е късаче, ниските хора са по-зли… Но какво съм се заял с момчето, нали го знам — окото му от нищо не трепва, и умно е, и добро с другарите си… Ама е прибързано, аджамия…
— Слушай, Вихър, да не си посмял да стреляш! Ще се издадем! — едва пошепна Стамен.
Вихър го изгледа смаян, но можа веднага да разбере всичко, после отвърна:
— Къде ще стрелям? Да не съм луд?
И му се стори, че над сърната и малкото надвисва смъртна опасност. Виж го ти: „Ще се издадем“ — значи, иначе би я убил? Ще я убие като нищо, как не се сети по-рано! Нали е ловец, безчувствен е той… Целият вид на Стамен сякаш подсилваше опасенията му. Продълговатото лице с изпъкнали скули и гърбав нос, тънки уста, в усмивката му има нещо грубо, присмехулно. И тоя белег на лявата буза, който никога не загаря, а щом нахлуе кръв в лицето му, кожата изглежда още по-бяла и болезнена… Но както и да се вторачваше в него, Вихър завиждаше на Стамен за спокойната му сила и го обичаше дълбоко… Той не бе вкусвал сърнешко месо, но Стамен неволно го подсети и сега все му се привиждаше димящ хайдушки кебап на шиш, дори улавяше миризмата му и гладът ставаше нетърпим. Като се боеше и от Стамен, и от себе си, той рече:
— И да ти кажа ли, не си струва да се прави зян толкова месо. Двама сме, колко ще хапнем, останалото ще се вмирише.
— И това е вярно — кимна Стамен, а на себе си: „Ето на̀ — за месото му е жал, не за животното…“
Взаимните подозрения си останаха. Стамен се стесняваше да разкаже на момъка как страда по жена си и детето, пък беше и уверен, че няма да го разбере. Вихър тайно пишеше стихове и се пазеше да не изглежда сантиментален. Те не можеха да изкажат с думи и онова най-важно, което ги спираше да посегнат на сърната, но го имаха като дълбоко чувство: бяха отвратени от кръвожадността на врага. И сами те бяха убивали — не хора наистина, а изроди, — но сърцата им искаха да си отдъхнат… А гладът ги изпиваше, правеше ги лениви и зли, започваха да губят вяра в себе си и все по-зорко се следяха един друг…
Изведнъж Стамен трепна и втренчи поглед през буките. После тихо се намести по корем, събра петите на ботушите си, натисна лакти в земята и вдигна пушката. Мереше се напрегнато и неотвратимо. На Вихър му се стори, че цевта сочи някъде встрани, но нали все очакваше тоя изстрел, беше сигурен: срещу сърната е! Идеше му да викне, да я подплаши, да изреве на Стамен, но само изхриптя като молба и заплаха:
— Недей! Недей!
Стамен не се обърна, само нервно трепна с лакът и кимна неопределено с глава.
— Пшт… Мълчи!
Глупак. Не ги ли вижда?… А с бялото на очите си следеше сърната. Ех, не ги усеща, ветрецът подухва към тях… Няма да избяга… А не бива да стреля, сигурно не са само двама. Но ето оня… Не! Мръсници, ние имахме право, но вие не! Или ви омръзна да стреляте по хора…
Вихър припълзя мигом, но преди да дръпне пушката на Стамен, тресна изстрел, втори… ехото ги понесе из долищата.
Сърната потрепера, вирна глава, изсвири странно и полетя нагоре с големи, силни скокове, след нея — малкото. Вихър никога не бе я виждал така красива и завика от радост:
— Избяга, избяга…
А Стамен се спусна в посоката, дето преди малко се целеше и гърмеше прав.
— Стреляй, какво зяпаш, стреляй, мамка му…
Едва сега Вихър видя, че из нанадолнището бяга лудо един жандармерист, и гръмна по него. Но оня, взел преднина, се скри в гората. Бе захвърлил само раницата си.
— Дошли са да ни донесат хляб! — засмя се Стамен и доволен, и ядосан, като я прибраха.
Убитият лежеше в края на поляната, до един бук, заровил нос в земята.
— Е тоя се целеше. Щеше да я убие мръсникът… — Стамен взе автомата му. — А сега да се омитаме! Сигурно са патрулна двойка, да не налетят другите…
Вихър вървеше зад него мълчалив и виновен. Като след всяко остро изживяване той чувстваше нужда да говори, да говори много, но сега не можеше. Беше му трудно да каже всичко.