Ангел Каралийчев
Двамата старци и месечината
— Дядо, дядооо — рекла една вечер бабичката, — къде ще се денем отсега нататък — очите ни слабо виждат, краката ни запряха, ръцете ни отмалняха. Как ще да си изкарваме прехраната, като си нямаме помощница!
— Не знам — отвърнал старецът и тежко въздъхнал.
— Де да имахме една дъщеричка — друго щеше да е! — оборила глава бабичката.
А в туй време месечинката подслушвала разговора им и голяма жалба изпълнила сърцето й. Сянка засенчила челото й.
— Хайде, старо, да опитаме и този път. Може пък късметът ни да проработи. Иди и заложи в реката вехтия кош, с който ловиш риба. Каквото ни донесе водата — ще си го приберем в къщи и то ще ни бъде чедо.
Дигнал се дядото и отишъл на реката — там, където сребреела водата на големия брод. Заложил коша, полегнал на брега и задрямал. Когато пропели трети петли, той станал и нагазил във водата, да търси коша. Набутал го, издигнал го нагоре и що да види — в коша се намърдало едно пате с шарена перушина, — със златна човка и сребърни крачета. Отнесъл го тичешком у дома си и викнал:
— Гледай, бабо, какво се е хванало нощес в нашия кош!
— Ох, на баба патенцето! — зарадвала се старицата и захванала да милва гостенчето по мокрите крила. — То не може нищо да върши, но барем ще ни бъде дружинка. Жива душичка! Нека се навърта покрай мене, защото много ми е додеяла самотията. Кажи нещо, бабиното!
Патето извило нагоре главата си, отворило човката си и рекло:
— Га!
— Да си ми живо и здраво — рекла старицата. — Никой на света не може тъй хубаво да грачи.
И като смъкнала от тавана едно продънено кринче, тя наместила патето вътре и му казала:
— Тука ти е мястото!
— Га! — повторно гракнало гостенчето.
Щом станало видело, бабичката попарила трички, наляла вода в една паничка и поръчала тъй:
— Ние, патенце, отиваме за гъби в гората, а пък ти ще седиш тука, да ни вардиш къщата. Навън не бива да излизаш, защото под дръвника се е загнездила една байнювичка1. Щом те зърне — ще те удуши. Варди се, патенце, нали занапред ти ще ни бъдеш дъщеричката.
И двамата старци нарамили по една торбичка, заключили вратата и куцук-куцук — заминали към гората. Щом притихнали стъпките им, патето излязло от кринчето, разтворило крилата си, плеснало три пъти и гракнало четири пъти. Тогава мигом от него се смъкнала всичката перушина и то се превърнало на стройно момиче със златна коса и сребърни чехли на краката.
— Хайде сега на работа! — си рекло момичето и грабнало метлата.
Измело цялата къща, подредило дървения пат2 на старците, донесло вода с кобилицата и медниците, поляло цветята в градинката пред къщата, насякло дърва, подклало огъня, окачило черното менче на камината, смъкнало от тавана една връвс нанизани сушени гъби и ги сложило да врат. Додето стане гъбената чорбица, работното момиче извадило от бабината ракла един топ бяло платно, скроило две ризи, на бърза ръка ги ушило и извезало пазвите им с чудни шевици. До късна вечер се трудило и готвило. Щом залязло слънцето, то размахало ръцете си три пъти като криле, гракнало четири пъти и пак се превърнало на пате. Всяко перце отишло на мястото си. Влязло пак в кринчето.
Върнали се старците. Като видели разтребената къща, топлата чорбица и новите ризи, те се слисали и смаяли. Захванали да питат патето:
— Кой беше тук?
— Кой накладе огъня?
— Кой уши ризите?
Но патето си лежало в кринчето и мълчало. Уморените старци се навечеряли сладко, наспали се и на другата сутрин пак отишли в гората — този път за дренки. След завръщането си вечерта заварили къщата още по-хубаво наредена, под камината къкрело гърненце с уврял боб, а на куките висели окачени два нови кожуха, тъкани от мека вълна, подплатени със заешки коки.
— Такъв сладък бобец ям за първи път в живота си! — рекъл старецът, щом преглътнал първата лъжица.
През цялата нощ двамата старци не могли да мигнат. Въртели се в леглото и си шепнели:
— Тука има нещо. Някой влиза в къщи, когато ни няма!
— Трябва да узнаем кой шета, разтребва и ни шие нови дрехи!
— Как?
— Как ли? — рекла хитрата бабичка. — Утре наместо да идем в гората, ние ще се изкачим върху къщата и ще гледаме през комина.
Както намислили — тъй направили. На сутринта, щом завъртели ключа, старците тихомълком изправили стълбата върху стряхата зад къщата, изкачили се на покрива и се надвесили да гледат през комина. По едно време патето се дигнало, плеснало три пъти с криле, гракнало четири пъти, превърнало се на момиче и рекло:
— Сега на работа! Най-напред ще премета, сетне ще отсея брашно със струйката, ще замеся хляб, ще напаля пещта и ще го метна. Додето хлябът се изпече — ще ушия на дядото калцуни, а на бабичката — лапчуни, да не им мръзнат краката.