С революционна стъпка вървете вий!
Заклетий враг не спи!
Другарю, винтовката — смело напред насочи я!
Нека гръмнат куршуми в Светата Русия!
В затворнишката,
в колибарската,
дебелодирнишката!
Ех, ех, без кръст!
3
Тръгнаха момците наши
в червената войска да служат,
в червената войска да служат,
буйната си глава да сложат.
Ех, ти скръб — ти мъка,
сладостен живот!
Палто изпокъсано
и пушка австрийска!
Ний за скръб на буржоата
ще запалиме земята —
кръв, пожар света обви…
Господи, благослови!
4
Снегът фърчи, файтонджията крещи,
Ваньо с Катичка лети;
електрически фенер
пред капрата блещи.
Ах, дий, дий!
Той в шинел и със фуражка,
с физиономия глупашка —
сучи, сучи чер мустак,
и засуква,
и пошушуква…
Ваньо — ех че е напет!
Ваньо — думи като мед!
Катя той — глупачката — прегръща,
с думи сладки й отвръща…
Тя се смее през главата,
бляскат — бисер — зъбки бели…
Ах ти, Катя, моя Катя,
С муцунка дебела…
5
На брата ти има, Катя,
незараснал знак от нож,
под гърдите ти пък, Катя —
друга рана, прясна ощ!
Ех, ех, поиграй така!
С болно-хубави крака!
Ходеше в бельо с тантели —
походи си, походи!
Блудстваше с офицери —
ах, поблудствувай си ти!
Ех, поблудствувай си ти!
Екна в миг сърце в гърди!
Помниш ли ти офицера —
от нож умря, не бе щастлив…
Що, не помниш ли, холера!
Споменът е още жив!
Ех, ех, оживи,
в своето легло с ръце обвий!
С гетри сиви на крачката,
шоколад Миньон ядеше,
с юнкери се веселеше,
а пък си с войник сега ти!
Ех, ех, съгреши!
И душа си облекчи!
6
… И пак напред галоп лети,
и файтонджията плющи, крещи…
Стой, стой! Андрея, дръж насам!
Ти, Петре, загради ги там!…
Трах, тарарах-тах-тах-тах-тах,
в небето литна снежен прах!…
Файтонът — с Ваня — в бяг зави…
Пълни пак! Огън бий!
Трах, тарарах! Сега познай!
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Как с чужда се любовница гуляй!
Избяга, дяволът! Ала — помни,
Ще се разправим утре ний!
А Катя де е? — Мъртва, мъртва там!
Кръв от челото й струи едвам!…
Що, Кате, как си ти сега? —
ни глас, ни звук… Лежи в снега!…
Вървете с революционен крак!
Не спи — и бди заклетий враг!
7
И пак вървят дванайсетте.
Пушките — на рамо.
Клетият убиец само
скрил е своето лице…
Все по-бързо и по-бързо
крачи с бързи крачки той.
На врата качулка вързал —
без да знай ни где, ни кой…
— Що, другарю, не си весел,
де тъй, друже, си тръгнал?
— Що си, Петре нос обвесил,
ил’ ти е за Катя жал?
— Ох, другари, братя мили,
любих туй момиче аз…
Всяка нощ, до късен час,
с нея сме се веселили…
Зарад страшните лъчи
в огнените й очи,
за луничката кафява
върху дясната й плешка —
аз погубих я в забрава,
аз погубих я глупешки… Ах!
— Их, курвар такъв — не дрънкай,
баба ли си, Петьо, що ли?
Сам душичката си тънка
ти разкъсваш? — Моля, заповядай?
Дръж се мъжки, не отпадай!
Сам бъди си ти контрола!