Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола
Посвещава се на Валентин Петрович Катаев
Двойна автобиография
Доста трудничко е да се напише автобиография на автора на „Дванадесетте стола“. Работата е там, че авторът се е родил два пъти: през 1897 година и през 1903 година. Първия път авторът сее родил като Иля Илф, а втория път — като Евгений Петров.
Тези две събития са станали в град Одеса.
По такъв начин още от младенческа възраст авторът е започнал да води двояк живот. Докато едната половина на автора се е валяла в пеленките, другата е била вече на шест години и е прескачала оградата на гробището, за да бере люляк.
Това двояко съществуване продължава до 1925 година, когато двете половинки за пръв път се срещат в Москва.
Иля Илф е роден в семейство на банков чиновник и през 1913 година завършва техническо училище. От този момент той последователно работи в чертожно бюро, в телефонна станция, в авиационен завод и във фабрика за ръчни бомби. След това е бил статистик, редактор на хумористичното списание „Синдетикон“, в което пише стихове под женски псевдоним, бил е счетоводител и член на президиума на Одеския съюз на поетите. След направения баланс става ясно, че активът клони към литературна, а не счетоводна дейност и през 1923 година И. Илф заминава за Москва, където и намира своята, както изглежда, окончателна професия — става литератор, работи във вестници и хумористични списания.
Евгений Петров е роден в семейство на учител и през 1920 година завършва класическа гимназия. Същата година той става кореспондент на Украинската телеграфна агенция. След това в продължение на три години служи като инспектор в криминалната милиция. Първото му литературно произведение е бил протоколът за оглед на труп на неизвестен мъж. През 1923 година Евг. Петров отива в Москва, където продължава образованието си и се заема с журналистика. Работи във вестници и хумористични списания. Издава няколко книжници с хумористични разкази.
След толкова приключения най-после разединените части успяват да се съберат. Пряка последица от това е романът „Дванадесетте стола“, написан през 1927 година в Москва.
При такива случаи обикновено питат авторите как така пишат двама. На интересуващите се можем да посочим за пример певците, които пеят дуети и при това се чувствуват отлично.
След „Дванадесетте стола“ издадохме сатиричната повест „Светла личност“ и две серии гротескни новели: „Необикновени случки от живота на град Колоколамск“ и „1001 ден или Нова Шехерезада“.
Сега пишем роман под надслов „Великият комбинатор“ и работим над повестта „Летящият холандец“. Влизаме в неотдавна образуваната литературна група „Клуб на чудаците“.
Въпреки такава съгласуваност на действията, понякога постъпките на авторите са дълбоко индивидуални. Така например Иля Илф се ожени през 1924 година, а Евгений Петров — през 1929 г.
Съчинено на 25 юли 1929 г. Москва.
И. ИЛФ, Е. ПЕТРОВ
Първа част
Старгородският лъв
Глава I
Безенчук И „Нимфите“
В околийския град Н. имаше толкова много бръснарници и погребални бюра, че човек можеше да си помисли като че ли жителите на този град се раждаха само за да се обръснат, да се подстрижат, да се освежат с одеколон и да умрат. А в действителност в околийския град Н. хората се раждаха, бръснеха и умираха доста рядко. Животът в град Н. си течеше съвсем спокойно. Пролетните вечери бяха упоителни, калта, огряна от луната, блестеше като антрацит и всички младежи в града бяха до такава степен влюбени в секретарката на местния комитет на общинските служещи, че това й пречеше да събира членския внос.
Въпросите на любовта и смъртта не вълнуваха Иполит Матвеевич Воробянинов, макар поради естеството на своята служба той да се занимаваше с тези въпроси всеки ден от девет часа сутринта до пет часа следобед с половин час почивка за закуска.
Сутрин, след като изпиеше от студената чаша порцията си горещо мляко, поднесено му от Клавдия Ивановна, той излизаше от полумрачната къщичка на широката, заляна от дивната пролетна светлина улица Другаря Губернски. Тя бе една от най-приятните улици, каквито се срещат в околийските градове. От лявата страна зад вълнообразни зеленикави стъкла сребрееха ковчезите на погребалното бюро „Нимфа“. Отдясно зад малките, с олющена боя прозорци се изтягаха мрачно дъбовите, прашни и навяващи тъга ковчези на майстор Безенчук. По-нататък „Пиер и Константин, майстор бръснар“ обещаваше на клиентите си „грижа за ноктите“ и „ондулация в къщи“. Още по-нататък се помещаваше хотелът с бръснарницата, а зад него на просторно празно място матовожълто теленце нежно лижеше ръждясалата табелка, прикрепена към самотно стърчаща врата: