— Пропуск!
— Другарю! — ревна Бендер. — Вие! Вие! Дебеличкият! На когото е нужен художник!
След пет минути великият комбинатор седеше в бялата каюта на дебеличкия домакин на плаващия тираж и уговаряше условията за работа.
— Значи, другарю — говореше дебеланкото, — от вас ние ще искаме следното: направата на художествени плакати, надписи и завършването на таблото. Нашият художник го започна и се разболя. Оставихме го в тукашната болница. Е, разбира се, и общо ръководство на художествената част. Ще можете ли да се справите? Но предупреждавам ви — работата е доста.
— Да, ще мога да се справя. Случвало ми се е да върша такава работа.
— И ще можете ли да тръгнете веднага с нас?
— Малко трудничко ще е, но ще се постарая.
Голям и тежък товар се смъкна от плещите на домакина. Чувствувайки се лек като дете, дебеланкото гледаше новия художник с лъчезарен поглед.
— Вашите условия? — запита Остап дръзко. — Имайте предвид, че аз не съм погребална кантора.
— Условията са по сделката система. По разценките на Рабис.
Остап се понамръщи, което му струваше големи усилия.
— Освен това храната безплатно — бързо добави дебеланкото — и отделна каюта.
— Е, добре — каза Остап с въздишка, — съгласен съм. Но с мене е и едно момче, асистент.
— Виж, за момчето не зная. За него не е отпуснат кредит. За ваша сметка — може. Нека живее във вашата каюта.
— Хайде, нека да е, както вие казвате. Момчето ми е чевръсто, свикнало е със спартанска обстановка.
Остап получи пропуск за себе си и за чевръстото момче, пъхна ключа от каютата в джоба си и излезе на напечената палуба. Той изпитваше голямо задоволство при докосването на ключа. Това му се случваше за първи път през бурния му живот. Имаше ключ и квартира. Нямаше само пари. Но те бяха тук, съвсем близо, в столовете. Пъхнал ръце в джобовете си, великият комбинатор се разхождаше по борда и даже не поглеждаше към останалия на брега Воробянинов.
Отначало Иполит Матвеевич му правеше мълчаливо знаци, а след това дори се осмели да издава писъци. Но Бендер бе глух. Обърнат гърбом към председателя на концесията, той внимателно следеше процедурата на спускането на хидравлическата преса в трюма.
Правеха се последните приготовления за отплуване. Агафия Тихоновна, наричана още Мура, потропвайки с крачета, изтичваше от каютата си на кърмата, гледаше водата, високо споделяше възторга си с виртуоза на балалайка и с всичко това внасяше смущение в редиците на почтените дейци на тиражното предприятие.
Параходът изсвири за втори път. От страшните звуци облаците се раздвижиха. Слънцето стана червено и се скри зад хоризонта. В града запалиха лампите и фенерите. Откъм пазара в Почаевски овраг долетяха хриповете на грамофони, състезаващи се пред последните купувачи. Зашеметен и самотен, Иполит Матвеевич викаше нещо, но не го чуваха. Скърцането на макарата заглушаваше всички останали звукове.
Остап Бендер обичаше ефектите. Едва преди третото изсвирване, когато Иполит Матвеевич вече не се съмняваше, че е оставен на произвола на съдбата, Остап го забеляза:
— Какво се мъдрите такъв като млада булка? Мислех, че отдавна сте вече на парахода. Ей сега ще вдигнат мостчето! Тичайте по-скоро! Пуснете този гражданин! Ето пропуска.
Почти плачейки, Иполит Матвеевич изтича на парахода.
— Това ли е вашето момче? — запита подозрително домакинът.
— Момчето — отвърна Остап — нима не струва? Който каже, че е момиче, нека пръв хвърли камък върху мене!
Дебеланкото се отдалечи навъсен.
— Е, Писанчо — забеляза Остап, — от утре трябва да се заловим за работа. Надявам се, че ще можете да размивате бои. И после вижте какво: аз съм художник, свършил съм ВХУТЕМАС, а вие сте мой помощник. Ако мислите, че това не е така, по-скоро се връщайте обратно на брега.
Изпод кърмата изплува чернозелена пяна. Параходът потрепери, изпляскаха медните чинели, флейтите, корнетите, тромбоните, басовете започнаха чудноват марш и градът, обръщайки се и балансирайки, премина на левия бряг. Продължавайки да трепери, параходът тръгна по течението и бързо се устреми в тъмнината. Зад него се люлееха звезди, лампи и разноцветни пристанищни знаци. След минута параходът се отдалечи дотолкова, че градските светлини изглеждаха като неподвижно застинали искрици от ракети.
Все още се чуваше тракането на работещите „ундервуди“, а природата и Волга си искаха своето. Всички пътуващи на параход „Скрябин“ се разнежиха. Членовете на тиражната комисия лениво сърбаха чай. На първото заседание на профкомитета, което стана на носа, цареше сърдечност. Такова упоение лъхаше от топлата вечер, така нежно се плискаше водичката в борда, толкова бързо летяха отстрани на парахода тъмните очертания на бреговете, че председателят на профкомитета, човек напълно положителен, отвори уста да произнесе реч за условията на труда при необикновената обстановка, но неочаквано за всички, дори и за самия себе си, запя: