По географското си местоположение и по броя на народонаселението град Баку значително надминава град Ростов. Но отстъпва на град Харков по движението си. Тук има маса други народности. И особено много — арменци и персийци. Тук, попадийо, до Тюрция не е далеч. Бях и на пазара и видях много тюрски неща и шалове. Поиска ми се като подарък да ти купя мюсюлманско фередже, само че нямах пари. И си помислих, че когато забогатеем (а дотогава остават броени дни), тогава и мюсюлманско фередже ще може да се купи.
Ох, попадийо, забравих да ти пиша за два ужасни случая, станали с мене в град Баку: 1) изпуснах сакото на брат ти, хлебаря, в Каспийско море и 2) на пазара едногърба камила ми плю в лицето. Тези две произшествия страшно ме смаяха. Защо властите допускат такова издевателство над минувачите, още повече, че аз не закачих камилата, а дори й направих нещо приятно — погъделичках я с вършинка по ноздрите! А сакото всички се хвърлиха да го хванат, едва го уловиха, но то цялото бе напоено с газ. Не се сещам какво ще кажа на твоя брат, хлебаря. Ти, гълъбче, засега си мълчи. Обядва ли още Евстигнеев?
Препрочетох писмото и видях, че за работата нищо не съм успял да ти разкажа. Инженер Брунс действително работи в Азовнефт. Само че сега го няма в град Баку. Отишъл в отпуск в град Батум. Семейството му живее в Батум. Говорих тук с хората и те казват, че действително цялата мебелировка на Брунс е в Батум. Живее той там във вила, на Зелени Нос — такова летовище има там (скъпо е, казват). Пътят оттука до Батум струва 15 рубли и няколко копейки. Изпрати тука двадесет телеграфически, от Батум за всичко ще ти телеграфирам. Из града пускай слухове, че все още съм край смъртния одър на милата леля във Воронеж.
Вечно твой мъж: Федя
Постскриптум. Докато отида да пусна писмото в пощенската кутия, в хотел „Валидност“ са ми откраднали палтото на брат ти, хлебаря. Ще се пръсна от мъка! Добре, че е лято! На брат си нищо не казвай.
Глава XXXIII
Изгонване от рая
Докато едни герои на романа бяха убедени, че времето не бърза, а други смятаха, че времето не чака, времето си вървеше по своя обичаен път. След прашния московски май дойде прашния юни. В околийския град Н. автомобил Гос. №1, повреден при един трап, стоеше вече две седмици на ъгъла на Старопанския площад и улица Другаря Губернски, като от време на време забулваше околността с непрогледен пушек. От Старгородския арест излизаха един по един посрамените участници в заговора „Меча и ралото“ — бяха дали гаранция за неотлъчване. Вдовицата Грицацуева (пламенна жена, блян за поета) се върна към бакалийката си и бе глобена с петнадесет рубли, защото не поставила на видно място ценоразпис за сапуна, пипера, синката и други дребни стоки — пропуск, извинителен за жена с горещо сърце!
— Има! — повтори Остап със сподавен глас. — Дръжте!
Иполит Матвеевич пое с треперещите си ръце плоска дървена кутийка, В тъмнината Остап продължаваше да рови в стола. Блесна брегово фарче. Върху водата легна златен стълбец и заплува след парахода.
— По дяволите! — изпъшка Остап. — Повече нищо няма!
— Н-н-не може да бъде — измънка Иполит Матвеевич.
— Е, вижте и вие!
Затаил дъх, Воробянинов клекна и пъхна ръката си до лакътя под седалката. Между пръстите си той усети основите на пружините. Нямаше нищо друго твърдо. От стола лъхаше неприятно на сух разбутан прах.
— Няма ли? — попита Остап.
— Няма.
Тогава Остап вдигна стола и го хвърли далеч зад борда. Чу се тежък плясък. Потръпвайки от нощната влага, концесионерите се върнаха в каютата ри недоумяващи.
— Така-а — рече Бендер. — Все пак нещо намерихме.
Иполит Матвеевич извади от джоба си кутийката и безсмислено я погледна.
— Хайде, дайте я тука! Какво се блещите!
Отвориха кутийката. На дъното й имаше медна позеленяла плочица с надпис.
Остап го прочете на глас.
— А къде са брилянтите? — запита Иполит Матвеевич.
— Вие сте изумително досетлив, скъпи преследвачо на табуретки. Както виждате, брилянти няма.
Жал му ставаше на човек да гледа Воробянинов. Едва прораслите му мустаци мърдаха, стъклата на пенснето бяха замъглени. Изглеждаше, че в отчаянието си той се удря с уши по бузите.
Суровият, благоразумен глас на великия комбинатор оказа своето обичайно магическо въздействие. Воробянинов изопна ръце по изтърканите шевове на панталоните си и млъкна.
— Млъкни, печал, млъкни, Писанчо! Някога ще се посмеем над гламавия осми стол, в който намерихме глупавата плочица. Тука има още три стола — шансът е деветдесет и девет на сто!