Пари им бяха отказани категорично. За стягане на багажа им бяха дадени пет минути.
— Идиотска работа — каза Симбиевич-Синдиевич, когато съдружниците слизаха на кея. — Да бяха възложили оформяването на таблото на мене. Така щях да го направя, че и самият Майерхолд не би могъл да се мери с мене.
На кея концесионерите се спряха и погледнаха нагоре към парахода. В черното небе сияеше таблото.
— М-да — рече Остап, — плакатчето е твърде безобразно. Мизерно изпълнение.
Рисунка, направена с опашката на опърничаво муле, би изглеждала музейна рядкост в сравнение с таблото на Остап. Вместо сеяч, пръскащ облигации, нескопосаната ръка на Остап бе наплескала някакъв пън с чукундуреста глава и тънки камшици вместо ръце.
Зад концесионерите параходът пламтеше от светлина и гърмеше от музика, а пред тях, на високия бряг, се стелеше мракът на провинциалната среднощ, чуваше се кучешки лай и далечна хармоника.
— Резюмирам положението — обади се Остап жизнерадостно. — Пасив: нито петак, три стола заминават надолу по реката, няма къде да се пренощува и нито помен от детската комисия. Актив: пътеводител по Волга, издание хиляда деветстотин двадесет и шеста година (трябваше да го вземат назаем от каютата на мосю Симбиевич). Много трудно е да се направи недефицитен баланс. Ще трябва да се спи на кея.
Концесионерите се нагласиха на пристанищните пейки. При светлината на опушения газен фенер Остап прочете пътеводителя:
„На десния висок бряг — град Васюки. Оттук се изнасят дървен материал, смола, лико, рогозки, а се докарват предмети за широко потребление за целия край, който се намира на 50 километра от железопътната линия.
Градът има 8 000 жители, държавна картонажна фабрика с 320 работници, три малки завода: чугунолеярен, пивоварен и кожарски. Освен общообразователните учебни заведения има и горски техникум.“
— Положението е много по-сериозно, отколкото предполагах — допълни Остап. — Вижда ми се неразрешима задача да се измъкнат пари от васюкинци. А ни са необходими не по-малко от тридесет рубли. Първо, трябва да се яде и, второ, да изпреварим тиражното корито и се срещнем с колумбовци на сушата, в Сталинград.
Иполит Матвеевич се сви като стар мършав котарак след схватка с млад съперник — необуздан владетел на покривите, таваните и капандурите.
Остап се разхождаше покрай пейките, като съобразяваше и комбинираше. Към един часа след полунощ превъзходният план бе готов. Бендер легна до съдружника си и заспа.
Глава XXXIV
Междупланетен шахматен конгрес
Още от ранни зори из Васюки ходеше висок, мършав старец със златно пенсне и къси, много мръсни, изцапани с бои ботуши. Той лепеше по стените афиши, написани на ръка.
А и гросмайсторът не губеше време. След като нае клуба за три рубли, той се прехвърли в шахсекцията, която, кой знае защо, се помещаваше в коридора на управлението на конезавода.
В шахсекцията седеше едноок мъж и четеше роман от Шпилхаген, издание на Пантелеев.
— Гросмайстор О. Бендер! — представи се Остап, като сядаше на масата. — Организирам във вашия град сеанс на едновременна игра.
Единственото око на васюкинския шахматист се разтвори до пределите, позволени от природата.
— За момент, другарю гросмайстор! — викна едноокият. — Седнете, моля. Аз ей сегичка.
И едноокият изчезна. Остап огледа помещението на шахматната секция. По стените бяха окачени снимки на коне за надбягване, а на масата лежеше прашен канцеларски дневник със заглавие: „Постижения на Васюкинската шахсекция през 1925 година“.
Едноокият се върна с десетина различни по възраст граждани. Всички поред се приближаваха да се запознаят — казваха си имената и почтително стискаха ръката на гросмайстора.
— На път за Казан — говореше Остап отсечено, — да, да, сеансът е довечера, заповядайте. А сега, моля да ме извините, не съм във форма: уморих се след карлсбадския турнир.
Васюкинските шахматисти слушаха Остап със синовна преданост. Остап се увлече. Той почувствува прилив на нови сили и шахматни идеи.