Зрителите заобиколиха плътно играещите.
— Ей сегичка на това място стоеше моят тур — викна едноокият, като се огледа, — а сега го няма!
— Щом го няма, значи не е бил там! — грубо отвърна Остап.
— Как така не е бил там? Аз много добре помня!
— Разбира се, не е бил!
— Къде се е дянал? Вие спечелихте ли го?
— Спечелих го.
— Кога? При кой ход?
— Какво ми обърквате главата с вашия тур?! Ако се предавате, то кажете!
— Моля, другари, всичките ми ходове са записани!
— В канцеларията се пише — каза Остап.
— Това е възмутително! — зарева едноокият. — Дайте ми тура.
— Предавайте се, предавайте се, какво се маете?
— Дайте ми тура!
При тия думи гросмайсторът, разбрал, че протакането е смъртно опасно, грабна в шепата си няколко фигури и ги запрати в главата на едноокия противник.
— Другари! — заврещя едноокият. — Вижте всички! Бият любителите.
Шахматистите на град Васюки се слисаха.
Без да губи ценно време, Остап запокити шахматната дъска към лампата и нанасяйки в настъпилия мрак удари по челюсти и чела, изтича на улицата. Падайки един върху друг, васюкинските любители се юрнаха след него.
Вечерта бе лунна. Остап се носеше по сребристата улица леко като ангел, отскачайки от грешната земя. Предвид несъстоялото се превръщане на град Васюки в център на вселената, той бе принуден да тича не сред дворци, а между дървени къщи с капаци на прозорците.
Зад него летяха любителите на шахмата.
Дръжте гросмайстора! — ревеше едноокият.
— Измамник! — поддържаха го останалите.
— Галфони! — озъби им се гросмайсторът и увеличи скоростта.
— Милиция! — крещяха изиграните шахматисти.
Остап заподскача по стълбата, която водеше към кея. Предстоеше му да пробяга четиристотин стъпала. На шестата площадка вече го чакаха двама любители, промъкнали се тук по околната пътечка направо по склона. Остап се огледа. Отгоре се спускаха като кучешка глутница плътна група от разярените поклонници на защитата на Филидор. Нямаше къде да се отстъпва. Ето защо Остап изтича напред.
— Сега ще ви дам да разберете, негодници! — викна Той към храбрия авангард, като се хвърляше от петата площадка.
Изплашеният пеши разезд ахна, прехвърли се зад перилата и се търкулна някъде в мрака по неравния и стръмен склон. Пътят бе свободен.
— Дръжте гросмайстора! — прокънтя отгоре.
Преследвачите тичаха, тракайки по дървената стълба като падащи кегли.
Изтичал на брега, Остап свърна вдясно и затърси с поглед лодката с верния му администратор.
Иполит Матвеевич седеше замечтано в лодчицата. Остап се тръшна на пейката и започна лудо да гребе. След една минута в лодката полетяха камъни. Един от тях улучи Иполит Матвеевич. Малко по-горе от конусообразната пъпка израсна тъмна цицина. Иполит Матвеевич скри глава в раменете си и заохка.
— Ама че баба! На мене едва не ми откъснаха главата и аз — нищо: бодър съм си и весел. А ако вземем под внимание и петдесетте рубли чиста печалба, то за една краставица на главата ви хонорарът е твърде приличен.
През това време преследвачите, които едва сега разбраха, че планът за превръщането на Васюки в Ню Москва е рухнал и че гросмайсторът отнася от града петдесет рубли, спечелени с пот от васюкинци, наскачаха в една голяма лодка и е викове стигнаха до средата на реката. В лодката се натъпкаха около тридесет души. Всеки искаше да вземе лично участие в разправата с гросмайстора. Експедицията се командуваше от едноокия. Единственото му око святкаше в нощта като фар.
— Дръж гросмайстора! — крещяха в претоварената лодка.
— Карай, Писанчо! — каза Остап. Ако ни стигнат, не мога да гарантирам за целостта на цененето ви.
Двете лодки се носеха надолу по течението. Разстоянието между тях все повече намаляваше. Остап гребеше пряко сили.
— Няма да ни избягате, негодници! — крещяха от лодката.
Остап не отвръщаше: нямаше време. Веслата изскачаха от водата.
Водата излиташе на потоци изпод беснеещите весла и се изливаше в лодката.
— Дръж се — шепнеше си Остап.
Иполит Матвеевич изнемогваше. Голямата лодка тържествуваше. Високият й корпус вече преграждаше пътя на лодчицата на концесионерите отляво, за да притисне гросмайстора към брега. Плачевна участ очакваше концесионерите. Радостта в голямата лодка беше толкова голяма, че всички шахматисти минаха към десния борд, за да могат, изравнени с лодчицата, да се нахвърлят с превишаващи сили върху злодея-гросмайстор.
— Пазете си пенснето, Писанчо! — в отчаяние извика Остап, като изостави веслата. — Започва!