Выбрать главу

— Господа! — извика неочаквано Иполит Матвеевич с глас на петле. — Наистина ли ще ни биете?

— И още как! — зареваха васюкинските любители, готови да скочат в лодчицата.

Но в този момент се случи нещо твърде унизително за честните шахматисти в целия свят. Лодката неочаквано се наклони и десният й борд загреба вода.

— По-внимателно! — изписка едноокият капитан.

Но бе вече късно. Твърде много любители се бяха струпали на десния борд на васюкинския дреднаут. Променила центъра на тежестта си, лодката не се колеба много и в пълно съответствие със законите на физиката се преобърна.

Общ вопъл наруши спокойствието на реката.

— Уау! — провлечено стенеха шахматистите.

И тридесетте любители се озоваха във водата. Те бързо изплуваха на повърхността и един след друг се хващаха за преобърнатата лодка. Последен се хвана едноокият.

— Галфони! — крещеше във възторг Остап. — Защо не биете вашия гросмайстор? Ако се не лъжа, вие искахте да ме биете?

Остап описа кръг около корабокрушенците.

— Разбирате ли, васюкински индивидиуми, аз бих могъл да удавя всеки ви поотделно, но ви подарявам живота. Живейте си, граждани! Само, за бога, не играйте вече шах! Вие чисто и просто не знаете да играете! Ех вие, галфони!… Иполит Матвеевич, да продължим. Прощавайте, еднооки любители! Страхувам се, че Васюки няма да стане център на вселената. Не мисля, че шахмайсторите биха дошли при такива глупаци като вас, дори и да ги помоля за това. Прощавайте, любители на силните шахматни преживявания! Да живее „Клубът на четирите коня“!

Глава XXXV

И др.

Утрото завари концесионерите пред Чебоксари. Остап дремеше до кормилото. Иполит Матвеевич сънливо пляскаше с веслата по водата. И двамата потръпваха от нощния хлад. На изток се разпукваха розови пъпки. Пенснето на Иполит Матвеевич светлееше. Овалните му стъкла запламтяха. В тях се отразиха поред двата бряга. Семафорът от левия бряг се огъна в двойно вдлъбнатото стъкло. Сините куполи на Чебоксари плуваха като кораби. Градината на изток разрастваше. Пъпките се превърнаха във вулкани и започнаха да изригват лава с най-прекрасни сладкарски бои. Птичките на левия бряг дигнаха голям и шумен скандал. Златната дъгичка на пенснето пламна и ослепи гросмайстора. Изгря слънцето.

Остап отвори очи и се протегна така, че наклони лодката и кокалите му изпукаха.

— Добро утро, Писанчо — каза той, като се задавяше от прозевки. — Идвам при теб с привет, да ти разкажа, че слънцето е изгряло, че то, кой знае защо, затрепка там с жарка светлина…

— Кеят — доложи Иполит Матвеевич.

Остап измъкна пътеводителя, за да направи справка.

— По всичко изглежда, че това е Чебоксари. Така, така…

Обръщаме внимание върху твърде красивото разположение на град Чебоксари…

— Писанчо, наистина ли е красиво разположен?…

Понастоящем Чебоксари има 7702 жители.

— Писанчо! Хайде да зарежем брилянтите и да увеличим народонаселението на Чебоксари до седем хиляди седемстотин и четирима души. А? Ще бъде много ефектно… Ще отворим „Пти-шво“ и с това „Пти-шво“ ще имаме сигурно гран-парче хляб… Я да видим.

Основан през 1555 година, градът е запазил няколко твърде интересни църкви. Освен административните учреждения на Чувашката република, тук има: работнически факултет, партийна школа, педагогически техникум, две училища втора степен, музей, научно дружество и библиотека. На чебоксарския кей и на пазара могат да се видят чуваши и черемиси, които се отличават по външния си вид…

Но преди още приятелите да се приближат до пристанището, където можеха да се видят чуваши и черемиси, вниманието им бе привлечено от една вещ, която плуваше по течението пред лодката.

— Столът! — изкрещя Остап. — Администраторе! Нашият стол плува.

Съдружниците се приближиха до стола. Той се поклащаше, въртеше се, потъваше във водата, отново изплуваше и се отдалечаваше от лодката на концесионерите. Водата свободно нахлуваше в разпрания му търбух.

Беше столът, разпран на „Скрябин“, който сега бавно плуваше към Каспийско море.

— Здравей, приятелю! — викна Остап. — Отдавна не сме се виждали! Знаете ли, Воробянинов, този стол ми прилича на нашия живот. Ние също плуваме по течението. Потапят ни, ние изплуваме, макар, както изглежда, никого да не радваме с това. Нас никой не ни обича, ако не смятаме криминалната милиция, която също не ни обича. Никой не се интересува от нас. Ако вчера шахматните любители бяха успели да ни удавят, от нас би останал само един протокол за оглед на труповете: „Двете тела лежат с краката към югоизток, а с главите — към северозапад. По телата цъфнали рани, нанесени явно с някакво тъпо оръжие.“ Любителите щяха да ни бият по всяка вероятност с шахматните дъски. Както се казва, тъпо оръжие… Първият труп принадлежи на мъж на около петдесет и пет години, облечен със скъсано ластикотинено сако, стари панталони и стари ботуши. В джоба на сакото удостоверение на името на Конрад Карлович, гр. Михелсон… Ето какво ще напишат за вас, Писанчо.