След ликвидирането на дом №2 на „Общественото осигуряване“ (бе продадено всичко, включително и дочената шапка на готвача и лозунгът: „Като дъвчеш старателно храната, ти помагаш на обществото“) Алхен реши да си почине и да се поразвлече. Съдбата сякаш закриляше този сит мошеник. През деня той се канеше да отиде към Провала, но не успя. Това го спаси: Остап би смъкнал от свенливия домакин не по-малко от тридесет рубли.
Иполит Матвеевич се повлече към извора едва когато музикантите събираха своите триножници, празничната публика се разотиваше и само влюбените двойки усилено въздишаха в пустите алеи на Цветарника.
— Колко събрахте? — запита Остап, когато прегърбената фигура на предводителя се появи край извора.
— Седем рубли двадесет и девет копейки. Три рубли банкнота. Останалите — медни и малко сребърни.
— За първи дебют, прекрасно! На вас може да се разчита! Вие ме трогвате, Писанчо! Но бих искал да зная — кой глупак ви даде три рубли? Може би не сте давали ресто?
— Изнуренков ги даде.
— Не може да бъде! Авесалом? Виж го ти тантуркото! Къде се е довлякъл! Говорихте ли с него? Ах, той не ви е познал!
— Разпитваше ме за Държавната дума! Смееше се!
— Ето, виждате ли, предводителю, не е толкова лошо да бъде човек просяк, особено когато има непретенциозно образование и слаба постановка на гласа! А вие се дърпахте, за лорд-пазител на печата, искахте да минете! Е, Писенце, и аз не прекарах времето си напразно. Словом и цифром — петнадесет рубли. Общо — ще стигнат.
На другата сутрин монтьорът получи парите, а вечерта домъкна двата стола. Изключено било, както той каза да вземе третия стол. Звуковото оформяване играело карти на него.
За по-голяма сигурност приятелите се изкачиха почти на самия връх на Машук.
Долу лежеше с ярките си неподвижни светлини Пятигорск, Малко по-ниско от Пятигорск слаби светлинки сочеха селото Горячеводское. На хоризонта иззад планината изпъкваше с две паралелни пунктирани линии Кисловодск.
Остап погледна към звездното небе и измъкна от джоба познатите ни вече клещи.
Глава XXXVII
Зелени нос
Инженер Брунс седеше на каменната веранда в своята вила на Зелени нос под голяма палма, чиито колосани листа хвърляха остри и тесни сенки по бръснатия тил на инженера, по бялата му риза и тамбовския стол от гарнитурата на генералшата Попова, на който скучаеше инженерът, очаквайки обеда.
Брунс сви дебелите си сочни устни в тръбичка и с глас на разглезено дете викна:
— Му-у-усик!
Вилата мълчеше.
Тропическата флора се умилкваше около инженера. Кактусите протягаха към него ежовите си ръкавици. Драцените гърмяха с листата си. Бананите и саговите палми пропъждаха мухите от плешивото теме на инженера. Розите, които обвиваха верандата, се спущаха до сандалите му.
Но всичко бе напразно. Брунс искаше да яде. Той гледаше раздразнено към седефения залив, към далечния нос на Баку и напевно зовеше:
— Му-у-у-уеик! Му-у-у-усик!
Звукът бързо замираше във влажния субтропически въздух. Отговор нямаше. Брунс си представи голямата кафява гъска с цвърчаща мазна кожичка, не можа да се сдържи и закрещя:
— Мусик! Готов ли е гъсокът?!
— Андрей Михайлович! — изкряска женски глас от стаята. — Не ме притеснявай!
Инженерът, който бе свил вече по навик устните си в тръбичка, тутакси отвърна:
— Мусик! Ти не милееш за малкото си мъжле!
— Остави ме на мира, ненаситнико! — отговориха от стаята.
Но инженерът не се покори. Той вече се канеше да продължи настоятелния си зов към гъската, тъй безуспешно отправян в продължение на два часа, ала неочаквано лек шум го накара да се обърне.
От чернозелените бамбукови храсти излезе човек с изпокъсана синя рубашка, опасана с усукан шнур с големи пискюли, и с изтъркани райе-панталони. На добродушното лице на непознатия стърчеше чорлава брадичка. В ръцете си той държеше сако.
Човекът се приближи и запита с приятен глас:
— Къде мога да намеря инженер Брунс?
— Аз съм инженер Брунс — каза с неочакван бас заклинателят на гъската. — С какво мога да ви бъда полезен?
Човекът мълком падна на колене. Беше отец Фьодор.
— Вие сте си изгубили ума! — възкликна инженерът и скочи. — Станете, моля!
— Няма да стана — отец Фьодор отвърна, като въртеше глава подир инженера и го гледаше със светлите си очи.
— Станете!
— Няма да стана!
И предпазливо, за да не го боли, отец Фьодор заудря главата си в чакъла.