— Мусик! Ела тука! — закрещя изплашеният инженер. — Виж какво става тук. Станете, моля ви. Много ви моля!
На верандата изтича Мусик, която много бързо се ориентираше по интонациите в гласа на мъжа си.
Забелязал дамата, отец Фьодор, без да се изправя, пъргаво пропълзя на колене близо до нея, поклони й се ниско и занарежда:
— На вас, госпожо, на вас, гълъбице, на вас разчитам.
Тогава инженер Брунс се изчерви, хвана молителя под мишници и напъвайки се, го вдигна, за да го изправи, но отец Фьодор се изхитри и подгъна крака. Възмутеният Брунс повлече странния гост към ъгъла и насила, го тури в полукреслото (тамбсовско, но не от къщата на Воробянинов, а от гостната на генералша Попова).
— Не смея — замърмори отец Фьодор, като поставяше върху коленете си умирисалото се на газ сако на хлебаря, — не се осмелявам да седя в присъствието на високопоставени особи.
И отец Фьодор отново направи опит да падне на колене.
Инженерът с отчаян вик го задържа за раменете.
— Мусик — обърна се той към жена си, като дишаше тежко, — поговори с този гражданин. Тук има някакво недоразумение.
Мусик веднага взе делови тон.
— В моята къща — започна тя заплашително, — моля, да няма никаква падане на колене!
— Гълъбице! — трогна се отец Фьодор. — Попадийо!
— Не съм ви аз никаква попадия. Какво обичате?
Отчето заломоти нещо непонятно, но, види се, трогателно. Едва след дълги разпитвания можа да се разбере, че той моли като особена благосклонност да му бъде продадена гарнитурата от дванадесетте стола, на един от които седи в настоящия момент.
Инженерът пусна изумен раменете на отец Фьодор, който мигновено се тръшна на колене и запристъпва като костенурка след инженера.
— Защо — крещеше инженерът, като се пазеше от дългите ръце на отец Фьодор, — защо трябва да ви продам моите столове? Колкото и да се тръшкате на колене, нищо не мога да разбера!
— Ами че столовете са мои — проплака отец Фьодор.
— Тоест как тъй ваши? От къде на къде ваши? Вие да не сте полудели? Мусик, сега всичко ми е ясно! Той е ненормален, няма никакво съмнение!
— Мои са — раболепно повтаряше отец Фьодор.
— Според вас аз съм ги откраднал, а? — кипна инженерът. — Откраднал? Чуваш ли, Мусик! Това е някакъв шантаж!
— Но боже мой — шепнеше отец Фьодор.
— Ако съм ви ги откраднал, има съд, но не устройвайте в моя дом пандемониум! Чуваш ли, Мусик! Докъде стига нахалството. Не оставят човека да се нахрани дори както трябва!
Не, отец Фьодор не желае да иска „своите“ столове чрез съда. Съвсем не. Той знае, че инженер Брунс не ги е откраднал от него. О, не! Това и през ум дори не му е минавало. Но тия столове все пак до революцията са принадлежали нему и са безкрайно скъпи на жена му, която е на смъртно легло сега във Воронеж. Изпълнявайки нейната воля, а съвсем не поради собствена дързост, той си е позволил да научи местонахождението на столовете и да се яви пред гражданина Брунс. Отец Фьодор не иска подаяние. О, не! Той е достатъчно заможен (малка свещоливница в град Самара), за да подслади последните минути на жена си, като купи старите столове. Той няма да се скъпи и е готов да заплати за цялата гарнитура двадесет рубли.
— Какво? — викна инженерът и цял се изчерви. — Двадесет рубли ли? За прекрасната гостна гарнитура? Мусик! Ти чуваш ли? Той без съмнение е ненормален! Бога ми, той е ненормален.
— Не съм ненормален. А единственно выполняя волю пославшей мя жены…
— Ах, д-дявол — каза инженерът, — пак започна да пълзи! Мусик! Той пак пълзи!
— Определете тогава цена — стенеше отец Фьодор, като внимателно удряше главата си о стъблото на араукария.
— Не ми разваляйте дървото, чудако! Мусик, той не изглежда да е ненормален. Човекът просто се е разстроил, види се, от болестта на жена си. Да му продадем ли столовете, а, какво ще кажеш? Да се отървем, а? Иначе ще си разбие главата!
— Ами на какво ще седим? — запита Мусик.
— Други ще си купим.
— За двадесет рубли?
— За двадесет, да речем, аз няма да ги продам. Да речем, няма да ги продам и за двеста… Но за двеста и петдесет ще ги дам.
Отговорът беше страшният удар с глава в драцена.
— Е, Мусик, дотегна ми вече.
Инженерът се приближи решително до отец Фьодор и започна да му диктува следния ултиматум:
— Първо, отдалечете се от палмата на не по-малко от три крачки; второ, незабавно станете. Трето, мебелите ще продам за двеста и петдесет рубли, не по-малко.
— Не користи ради — проплака отец Фьодор, — а токмо во исполнении болящей жени.
— Е, мили, моята жена също е болна. Нали, Мусик, белите ти дробове не са в ред? Но аз не искам въз основа на това вие да… е… да ми продадете, да речем, вашето сако за трийсет копейки.