— Вземете го даром! — възкликна отец Фьодор.
Инженерът раздразнено махна с ръка и студено каза:
— Оставете вашите шеги. Няма да се впускам повече в каквито и да било разсъждения. Оценявам столовете на двеста и петдесет рубли и няма да отстъпя нито копейка.
— Петдесет — предложи отец Фьодор.
— Мусик! — каза инженерът. — Извикай Багратион. Нека изпрати гражданина!
— Не користи ради…
— Багратион!
Уплашен, отец Фьодор избяга, а инженерът влезе в трапезарията и седна пред печената гъска. Любимата птица упражни благотворно въздействие върху Брунс. Той започна да се успокоява.
Но в момента, когато инженерът, увил кокалчето с цигарена книжка, поднасяше гъшата кълка към розовата си уста, в прозореца се открои умоляващото лице на отец Фьодор.
— Не користи ради — каза мекия глас. — Петдесет и пет рубли.
Инженерът изръмжа, без да се озърне. Отец Фьодор изчезна.
През целия ден след това фигурата на отец Фьодор се мяркаше откъм всички страни на вилата. Ту източваше от сянката на криптомериите, ту се появяваше в мандариновата горичка, ту прелиташе през задния двор и треперейки, изчезваше към Ботаническата градина.
Целия ден инженерът зовеше Мусик, оплакваше се от ненормалния и от главоболие. В припадащия здрач от време на време се чуваше гласът на отец Фьодор.
— Сто тридесет и осем! — провикваше се той някъде откъм небето. А след минута гласът му идваше откъм вилата на Думбасов.
— Сто четиридесет и една — предлагаше отец Фьодор, — не користи ради, господин Брунс, а токмо…
Най-сетне инженерът не издържа, изправи се по средата на верандата и като се взираше в тъмнината, изкрещя натъртено:
— По дяволите! Двеста рубли! Само се пръждосвайте.
Обезпокоените бамбукови храсти зашумоляха, чу се тих стон и отдалечаващи се стъпки. След това всичко заглъхна.
В залива весело се боричкаха звездите. Светулки преследваха отец Фьодор, въртяха се около главата му и озаряваха лицето му със зеленикава болнична светлина.
— Едни шмекери са се навъдили напоследък… — промърмори инженерът, като влизаше в стаята.
През това време отец Фьодор летеше с последния автобус покрай морския бряг за Батум. Тук под него с шумоленето на прелиствана книга плискаха вълните, вятърът шибаше лицето му и в отговор на автомобилната сирена долиташе воят на чакалите.
Същата вечер отец Фьодор изпрати до жена си Катерина Александровна в град Н. следната телеграма:
Два дена поред той се въртя около вилата на Брунс, кланяше се отдалеч на Мусик и от време на време дори огласяше тропичните далнини с викове:
— Не користи ради, а токмо во изполнении воли пославшей мя съпруги!
На третия ден парите бяха получени е отчаяна телеграма:
Отец Фьодор преброи парите, усърдно се прекръсти, нае платформа и се отправи за Зелени нос.
Времето бе мрачно. Откъм турската граница вятърът гонеше облаци. Чорох тънеше в мъгла. Тънкият слой синьо небе намаляваше все повече и повече. Ураганът бе достигнал до шест бала. Къпането и излизането с лодки в открито море бе забранено. Над Батум се носеше гръм и трясък. Ураганът разтърсваше брега.
Когато стигнаха до вилата на инженер Брунс, отец Фьодор заповяда на коларя-аджарец, който имаше качулка на главата си, да почака и тръгна за столовете.
— Донесох парите — каза отец Фьодор, — да бяхте отстъпили още мъничко.
— Мусик — изпъшка инженерът, — не мога повече!
— Но, моля ви се, аз донесох парите — разбърза се отец Фьодор, — двеста рубли, както казахте.
— Мусик! Вземи парите! Дай му столовете. И нека всичко свърши по-скоро. Имам мигрена.
Целта на живота бе постигната. Свещоливницата в Самара бе вързана в кърпа. Брилянтите се сипеха в джобовете му като семки.
Дванадесетте стола един след друг бяха натоварени на платформата. Те много приличаха на Воробяниновите, с тази само разлика, че бяха тапицирани не с дамаска на цветчета, а с рипс, син с розови райенца.
Отец Фьодор изгаряше от нетърпение. Под дрехата си, в усукания шнур, беше затъкнал брадвичка. Той седна до каруцаря и по пътя за Батум току поглеждаше столовете. Здравите коне смъкнаха отец Фьодор и неговите съкровища долу, на шосето, минаха покрай ресторантчето „Финал“, дето по бамбуковите маси и в беседките лудуваше вятърът, покрай тунела, който поглъщаше последните цистерни на петролния влак, край фотографа. Лишен в тоя навъсен ден от обикновената си клиентела, покрай табелката „Батумска ботаническа градина“ и го повлякоха не много бързо над самия морски бряг. На ония места, където шосето докосваше крайбрежните скали, солен воден прах обгръщаше отец Фьодор. Отблъсквани от скалите, исполинските вълни се превръщаха в гейзери, издигаха се към небето и бавно се изсипваха.