Следобед зловонието намаля, мустаците изсъхнаха, но се слепиха и можаха да се разчешат с голям труд. Радикалният черен цвят излезе с малко зеленикав оттенък, но за повторно боядисване вече нямаше време.
Иполит Матвеевич измъкна от кутията на тъща си намерения предишната вечер списък на скъпоценностите, преброи всички налични пари, заключи къщата, скри ключовете в задния си джоб, качи се в бързия влак №7 и отпътува за Старгород.
Глава V
Великият комбинатор
В единадесет и половина от северозапад, откъм село Чмаровка, в Старгород влезе млад човек на около двадесет и осем години. След него тичаше безпризорно момче.
— Чичко — весело викаше то, — дай десет копейки!
Младият човек извади от джоба си затоплена ябълка и му я подаде, но то продължаваше да го следва. Тогава пешеходецът се спря, погледна с насмешка момчето и каза тихо:
— Може би трябва да ти дам и ключа от дома си, където са парите ми?
Прекалилият безпризорен разбра безпочвеността на претенциите си и изостана.
Младият човек излъга: той нямаше нито пари, нито жилище, където би могъл да държи парите си, нито ключ, с който да отключи жилището. Нямаше дори палто. В града младият човек влезе със зелен втален костюм. Около дебелия му врат бе омотан няколко пъти стар вълнен шал; обут бе с лачени чепици, гарнирани с оранжева чортова кожа. Носеше ги на бос крак. В ръката си младият човек държеше астролабия1.
„О, баядерка, ти-ри-рим, ти-ри-ра!“ — затананика той, когато наближи пазара.
Тук за него се намери доста работа. Вмъкна се в редицата продавачи, чиито сергии бяха направо на земята, дигна ръка с астролабията и почна да вика сериозно:
— Кой търси астролабия? Евтино се продава астролабия! За делегации и женотдели с намаление.
Неочакваното предложение дълго време не будеше интерес. Делегациите от домакини се интересуваха повече от дефицитни стоки и се тълпяха край павилионите с манифактура. Два пъти вече покрай продавача на астролабията мина агент от старгородската криминална милиция. Но тъй като астролабията съвсем не приличаше на откраднатата вчера от канцеларията на Маслоцентьра пишеща машина, агентът престана да фиксира младия човек и отмина.
Към обяд астролабията бе продадена на един шлосер за три рубли.
— Сама мери — рече младият човек, като връчваше астролабията на купувача, — стига да има какво да се измерва.
Освободил се от чудноватия инструмент, веселият млад човек похапна в гостилницата „Кът на вкуса“ и тръгна да разглежда града. Мина по улица Съветска, излезе на Червеноармейска (бивша Голяма Пушкинова), пресече Кооперативна и отново се озова на Съветска. Но тя не бе вече оная Съветска, по която мина: в града имаше две Съветски улици. Докато се чудеше на това обстоятелство, младият човек се озова на улица Ленски събития (бивша Денисовска). Пред красивата двуетажна сграда №28 с табелка
той се спря, за да запали цигарата си от вратаря, който седеше на каменната пейка до вратата.
— Е, дядка — запита младият човек, като всмукна от цигарата, — във вашия град има ли моми за женене?
Старият вратар не се учуди никак.
— За някои и кобилата е мома за женене — отвърна той, подемайки на драго сърце разговора.
— Повече въпроси нямам — бързо изрече младият човек.
И тутакси зададе нов въпрос:
— Може ли в такава къща да няма моми за женене?
— Нашите моми — възрази вратарят — отдавна ги търсят на онзи свят с фенери. Това е старопиталище: баби живеят тук, на държавна издръжка.
— Разбирам. Такива, които са се родили още преди историческия материализъм, нали?
— Виж, това е вече вярно. Родили са се тогава, когато са се родили.
— А какво е било в тази къща преди историческия материализъм?
— Кога, кога?
— Ами тогава, при стария режим.
— А, при стария режим тук живееше моят господар.
— Буржоа?
— Ти си буржоа! Казвам ти — предводител на дворянството.
— Пролетарий, значи?
— Ти си пролетарий! Казах ти вече — предводител.
Разговорът с умния вратар, слабо ориентиран в класовата структура на обществото, би продължил бог знае още колко време, ако младият човек не се бе заел решително за работата.
— Виж какво, дядка — рече тихо той, — не е зле да си сръбнем малко.
— Ами че почерпи.
Те изчезнаха за известно време, а когато се върнаха, вратарят бе вече най-верният приятел на младия човек.