В Беслан свалиха от влака пътуващия без билет Остап и великият комбинатор упорито тича след влака цели три километра, като заплашваше с юмрук Иполит Матвеевич, който нямаше никаква вина.
След това Остап успя да скочи на стъпалото на влака, който се изкачваше бавно по Кавказкия хребет. От тази позиция той с любопитство наблюдаваше разкрилата се пред него панорама на Кавказките планини.
Минаваше три часът сутринта. Планинските върхове се осветиха с тъмнорозова слънчева светлина. Планините не се харесаха на Остап.
— Прекалено много шик — каза той. — Дива красота. Идиотско въображение. Излишна работа.
На Владикавказката гара открит автобус на Закавтопромторг очакваше пътниците и любезни хора канеха:
— Превозваме до града безплатно само тия, които ще пътуват по Военногрузинския път.
— Къде отивате, Писанчо? — запита Остап. — Ще се качим в автобуса. Нека ни возят безплатно.
Откараният с автобуса до агенцията на Закавтопромторга Остап не побърза да си запази място в колата. Той разгоряваше оживено с Иполит Матвеевич, любуваше се на опасаната с облаци Столова планина, като намираше, че планината наистина прилича на маса26, и бързо се измъкна.
Във Владикавказ им се наложи да прекарат няколко дни. Но всички опити да се сдобият с пари за пътуването по Военногрузинския път или бяха съвсем безрезултатни, или даваха средства, достатъчни само да се прехранят. Опитът да измъкнат грошове от гражданите излезе безуспешен. Кавказкият хребет бе толкова висок и забележим, че бе невъзможно да се вземат пари за показването му. Той се виждаше почти отвсякъде. А други красоти във Владикавказ нямаше. Колкото до Терек, той течеше покрай Трека27, входна такса за който събираше градската управа без съдействието на Остап. Подаянията, реализирани от Иполит Матвеевич, бяха тринадесет копейки за два дена.
— Достатъчно — каза Остап, — изходът е един: тръгваме пеша за Тифлис. За пет дни ще изминем двеста километра. Нищо, старче, прекрасни планински изгледи, чист въздух!… Трябват ни пари за хляб и чеснов салам. Към лексикона си можете да прибавите и няколко италиански фрази, това е вече ваша работа, но до довечера трябва да съберете най-малко две рубли! Днес няма да се обядва, скъпи другарю! Уви! Лош шанс…
Още в зори концесионерите прехвърлиха мостчето над Терек, заобиколиха казармите и навлязоха в зелената долина, по която минаваше Военногрузинският път.
— Провървя ни, Писанчо — каза Остап, — през нощта валя дъжд и сега няма да гълтаме прах. Дишайте чист въздух, предводителю. Пейте. Припомняйте си кавказки стихове. Дръжте се както подобава!…
Но Иполит Матвеевич не пееше и не си припомняше стихове. Пътят бе стръмен. Нощите, прекарани под открито небе, напомняха за себе си с бодежите в хълбоците, с тежестта в краката, а саламът — с постоянните и мъчителни киселини в стомаха. Воробянинов вървеше, наведен настрани, носеше двукилограмов хляб, увит с владикавказки вестник, и едва влачеше левия си крак.
Пак трябва да се върви! Но тоя път за Тифлис, тоя път по най-красивото в света шосе. На Иполит Матвеевич му бе вече съвсем безразлично. Той не гледаше встрани като Остап. Почти не забелязваше Терек, който започваше вече да бучи в дъното на долината. И само бляскащите под слънчевите лъчи ледени върхове смътно му напомняха за нещо: може би блясъка на брилянти, а може би и хубавите сребристи ковчези на майстор Безенчук.
След Балта пътят навлезе в дефилето и тръгна по тесен корниз, изсечен в тъмните отвесни скали. Спиралата на пътя се виеше нагоре и надвечер концесионерите се озоваха на гара Ларс, хиляда метра над морското равнище.
Пренощуваха безплатно в бедна кръчмица и дори получиха по чаша мляко, като подкупиха кръчмаря и гостите му с фокусите си при играта на карти.
Утрото бе така прелестно, че дори Иполит Матвеевич, освежаван от планинския въздух, закрачи по-бодро от вчера. Зад гара Ларс веднага се извиси грандиозната стена на Страничния хребет. Долината на река Терек тук се затвори с тесни проходи. Пейзажът ставаше все по-мрачен, а надписите по скалите — по-многобройни. Там, където скалите бяха притиснали Терек така, че мостът бе само двадесетина метра, концесионерите видяха толкова надписи по скалистите стени на дефилето, че Остап, забравил величественото Дарялско дефиле, закрещя, като се стараеше да надделее грохота и воплите на Терек: