Бързо падна нощ. В непрогледния мрак и в адския шум под самите облаци трепереше и плачеше отец Фьодор. Не му бяха нужни вече земни съкровища. Той искаше само едно: да е долу, на земята.
През нощта той така ревеше, че понякога заглушаваше Терек, а на сутринта подкрепи силите си със салама и хляба и със сатанински смях изпращаше профучаващите долу автомобили. До края на деня той прекара в съзерцание на планините и на небесното светило — слънцето. А на следната нощ видя царица Тамара. Царицата долетя при него от своя замък и кокетливо каза:
— Ще бъдем съседи.
— Миличка! — с чувство изрече отец Фьодор. — Не от корист…
— Зная, зная — забеляза царицата, — а токмо волею пославшей тя жены.
— Отде знаете? — учуди се отец Фьодор.
— Зная. Елате, съседе. Ще поиграем на сантасе. Искате ли?
Тя се засмя и отлетя, изпращайки фойерверк в нощното небе.
На третия ден отец Фьодор започна проповед към птиците. Кой знае защо, той ги увещаваше да станат лютерани.
— Птици — говореше им той с отекващ глас, — покайте се публично за греховете си!
На четвъртия ден отдолу вече го показваха на екскурзиантите.
— Вдясно е замъкът на Тамара — обясняваха сведущите водачи, — а там вляво стои жив човек, но с какво живее и как е попаднал тук, не се знае.
— Див народ! — чудеха се екскурзиантите. — Деца на планините!
Плуваха облаци. Над отец Фьодор се виеха орли. Най-смелият от тях открадна остатъка от салама, размаха криле и събори хляба в пенещия се Терек.
Отец Фьодор се закани на орела с пръст и прошепна с лъчезарна усмивка:
Орелът погледна изкосо отец Фьодор, изкряска и отлетя.
— Ах ти, орльо, орльо, долна твар си ти!
След десет дни пристигна от Владикавказ пожарната команда с необходимите коли и принадлежности и сне отец Фьодор от скалата. Когато го сваляха, той пляскаше с ръце и пееше с неприятен глас:
И суровият Кавказ многократно повтори стиховете на М. Ю. Лермонтов и музиката на А. Рубинщайн.
— Не користи ради — каза отец Фьодор на пожарния командир, — а токмо…
Откараха хилещия се свещеник в психиатричната болница.
Глава XXXIX
Земетресение
— Как мислите, предводителю — запита Остап, когато двамата концесионери наближаваха селището Сиони, — с какво можем да припечелим нещо в тази гола местност на два километра над морското равнище?
Иполит Матвеевич мълчеше. Единственото занятие, с което той можеше да спечели средства за живот, бе просията, но тук, по планинските серпантини и корнизи, нямаше на кого да подлага ръка.
Впрочем и тук съществуваше просия, но просия съвсем особена — алпийска: към всеки минаващ покрай селището автобус или лека кола притичваха деца и изпълняваха пред движещата се аудитория няколко стъпки от наурската лезгинка; сетне децата хукваха подир колата и крещяха:
— Дай пари! Пари дай!
Пътниците хвърляха копейки и се понасяха нагоре към Кръстния превал.
— Импозантна работа — каза Остап, — капитални разходи не са нужни, приходите не са големи, но при нашето положение са ценни.
На втория ден от пътуването, към два часа, под наблюдението на великия комбинатор Иполит Матвеевич изпълни пред летящите пътници първия си танц. Танцът приличаше на мазурка, но пътниците, преситени от девствените красоти на Кавказ, го взеха за лезгинка и възнаградиха изпълнителя с три монети от по пет копейки. Пред следващата кола, която се оказа автобус и пътуваше от Тифлис за Владикавказ, танцува и скача самият технически директор.
— Дай пари! Пари дай! — завика той сърдито.
Смеещите се пътници щедро възнаградиха неговите подскачалия. Остап събра из праха по пътя тридесет копейки. Но в това време сионските деца обсипаха конкурентите с градушка от камъни. Спасявайки се от обстрела, пътниците се отправиха с бърз ход към близкия аул, където похарчиха спечелените пари за сирене и питки хляб.
С такива занимания концесионерите прекарваха дните си. Нощуваха в планинските скали. На четвъртия ден те се спуснаха по криволичещото шосе в Кайшаурската долина. Тук слънцето печеше силно и съдружниците, доста премръзнали на Кръстния превал, бързо стоплиха костите си.
Дарялските скали, мракът и студът на превала отстъпиха място на населената и потънала в зеленина дълбока долина. Пътниците вървяха над Арагва, спускаха се в долината, населена с хора и богата с домашни животни и храна. Тук можеше да се изпроси това-онова, нещо да се припечели или чисто и просто да се открадне. Тук беше Закавказието.