— Та така, ще нощувам при тебе — казваше новият приятел.
— Ако щеш и цял живот живей при мен, щом си добър човек.
Добрал се тъй бързо до целта, гостът чевръсто се вмъкна в стаята на вратаря, събу оранжевите си обуща, изтегна се на пейката и започна да обмисля утрешния план на действие.
Младият човек се казваше Остап Бендер. От биографията си обикновено съобщаваше само една подробност: „Баща ми — казваше той — беше турски поданик.“ През живота си синът на турския поданик бе променил много професии. Неспокойният му нрав, който му пречеше да се посвети на една определена работа, постоянно го подхвърляше в разни краища на страната и сега го бе довел в Старгород без чорапи, без ключ, без квартира и без пари.
Изтегнат в топлата и задушна стая на вратаря, Остап Бендер шлифоваше в мислите си два възможни варианта на своята кариера. Можеше да стане многоженец и спокойно да се мести от град на град, мъкнейки със себе си новия куфар със задигнати от поредната съпруга ценни вещи.
А можеше и още утре да отиде в Стардеткомисия2 и да предложи да се заеме с пласирането на още ненарисуваната, но гениално замислена картина „Болшевики пишат писмо на Чембърлейн“ по популярната картина на художника Репин „Запорожци пишат писмо на султана“. В случай на успех този вариант би му донесъл около четиристотин рубли.
И двата варианта бяха замислени от Остап през последното му пребиваване в Москва. Вариантът с многоженството се роди под влияние на прочетеното във вечерния вестник съобщение за съдебен процес, където ясно се сочеше, че някакъв многоженец бил осъден само на две години, без да бъде строго изолиран. Вариантът №2 се роди в главата на Бендер, докато разглеждаше изложбата на Съюза на художниците от революционна Русия, където се бе вмъкнал гратис.
Ала и двата проекта си имаха своите недостатъци. Да започне кариера на многоженец без прекрасен петнист сив костюм, бе невъзможно. При това трябваше да има поне десет рубли, за да бъде внушителен и да съблазнява. Разбира се, би могъл да се ожени и с обикновения си зелен костюм, защото мъжката сила и красота на Бендер бяха напълно обаятелни за провинциалните Маргарити, вече моми за женене, но това би било, както казваше Остап, „ниско качество, нечиста работа“. С картината също не всичко бе гладко: можеха да се явят чисто технически затруднения. Удобно ли ще е да се рисува другарят Калинин с казашки калпак и бял ямурлук, а другарят Чичерин — гол до кръста? В случая може, разбира се, всички действуващи лица да бъдат нарисувани в обикновени костюми, но това вече е съвсем друго.
— Няма да има този ефект! — произнесе Остап гласно.
И едва сега той забеляза, че вратарят отдавна вече говори нещо разпалено. Беше се отдал на спомените си за бившия собственик на къщата:
— Началникът на полицията му отдаваше чест… Отиваш например при него, да кажем, на Нова година да го поздравиш — три рублички ти дава… На Великден например, да кажем, още трички. Е, да речем, за именния ден го поздравяваш… Само от поздравления за една година петнайсетина рубли ще събереш… Да ме представи за медал дори обеща… „Аз, казва, искам моят вратар с медал да бъде.“ Точно тъй ми казваше: „Ти, Тихон, смятай, че имаш вече медал…“
— Е, и дадоха ли ти?
— Потрай… „На мене, казва, вратар без медал не ми трябва.“ В Санкт-Петербург отиде за медал. Е, от пръв път, така да се каже, не стана. Господа чиновниците не пожелали. „Царят, кай, в чужбина заминал, сега не може.“ Нареди ми господарят да чакам. „Ти, кай, Тихон, почакай, без медал няма да останеш.“
— Ама твоят господар пречукаха ли го, а? — неочаквано запита Остап.
— Никой не го е пречукал. Сам си замина. Мигар можеше да остане тук с войниците… А сега дават ли медали за вратарска служба?
— Дават. Мога да ти издействувам.
Вратарят погледна с уважение Бендер.
— Не бива да стоя без медал. Службата ми е такава.
— А къде отиде господарят ти?
— Кой го знае! Хората казваха, че за Париж заминал.
— Аха!… Като бялата акация е цветът на емиграцията… Значи, той е емигрант!
— Ти си емигрант… За Париж, казват, заминал. А къщата взеха за старопиталище… Тях, ако щеш, всеки ден ги поздравявай — петак няма да получиш!… Ех! Господар на място беше той!
В този момент над вратата затрепери ръждясалият звънец. Вратарят се потътри с пъшкане към вратата, отвори я и се отдръпна стъписан.
На най-горното стъпало стоеше Иполит Матвеевич Воробянинов, черномустакат и чернокос. Зад пенснето очите му сияеха с предвоенния блясък.
— Господарю! — възторжено измуча Тихон. — От Париж ли?