Брилянтите се бяха превърнали в низ от прозорци и железобетонни плочи, от бисерите бяха направени прохладни гимнастически зали. Диамантената диадема се бе превърнала в театрален салон с въртяща се сцена, рубинените обици се бяха разраснали в цели полилеи, златните змиевидни браслети с изумруди се бяха превърнали в прекрасна библиотека, а огърлицата се бе превъплътила в детски ясли, в работилница за планери, в шахматен кабинет и билярдна.
Съкровището бе останало, то бе запазено и дори увеличено. То можеше да се пипне с ръка, но не можеше да бъде отнесено. То бе преминало на служба при други хора.
Иполит Матвеевич попипа гранитната облицовка. Студенината на камъка премина в самото му сърце.
И той закрещя.
Викът му, бесен, страстен и див — вик на смъртно ранена вълчица, — литна към средата на площада, преметна се под моста и отблъскван отвсякъде от шума на пробуждащия се голям град, започна да заглъхва и след минута съвсем замря. Великолепното есенно утро се спускаше от мокрите покриви по московските улици. Градът поде своя делничен поход.